— Защо не му обясните, че не всичко е чорба, и не го накарате да спре тази сарабанда? — обърна се Рамбалдо към Аджилулфо, като се помъчи да говори спокойно.
— Единственият начин да разбере е да му се даде определена задача — отвърна Аджилулфо. После рече на Гурдулу: — По заповед на Карл, крал на франките и свещен император, ти си мой оръженосец. Сега трябва да ми се подчиняваш във всичко. Понеже съм натоварен от комендантството за погребения и посмъртни почести да се погрижа за заравянето на падналите във вчерашния бой, ти ще вземеш една лопата и мотика и ще отидем на бойното поле да погребем телата на нашите братя, царство им небесно!
Той подкани и Рамбалдо да го последва, за да се запознае с още едно деликатно задължение на рицарите.
Тримата тръгнаха заедно към бойното поле. Аджилулфо се мъчеше да върви свободно, но сякаш стъпваше на тръни; Рамбалдо, ококорил очи, нетърпеливо търсеше местата, по които бе минал вчера под дъжд от стрели и удари от мечове, а Гурдулу, метнал на рамо мотика и лопата, съвсем чужд на тържественото си задължение, подсвиркваше и пееше.
Откъм другата страна на хълма се откриваше равнината, в която бе станала най-кръвопролитната схватка. Земята бе застлана с трупове. Лешоядите, забили нокти по раменете или по лицата на мъртвите, ровеха с клюнове раздраните им меса.
Но работата на лешоядите не започва веднага след боя. Те се спускат малко преди края на битката, ала тогава полето е осеяно с мъртъвци, плътно пристегнати в стоманените брони, о които клюновете на грабливите птици се удрят, без да могат дори да ги одраскат. Когато падне вечерта, откъм неприятелските лагери тихо пропълзяват мародерите. Лешоядите са се издигнали високо в небето, кръжат и ги чакат да свършат. Първите зари на деня огряват полето, побеляло от голи тела. Тогава лешоядите се спускат отново и започват богата гощавка. Но трябва да бързат, защото скоро ще дойдат гробарите, които отнемат на птиците това, което дават на червеите.
Аджилулфо и Рамбалдо удрят с мечовете си, а Гурдулу с лопатата и прогонват черните гости. После се заемат с печалното си задължение: всеки си избира по един мъртвец, хваща го за краката и го повлича нагоре по хълма към определеното за гробище място.
Аджилулфо влачи мъртвеца и си мисли: „О, мъртвецо, ти притежаваш това, което аз никога не съм имал и не ще имам — този търбух. Или по-скоро не го притежаваш, а ти самият си този търбух, тоест онова, за което в моменти на униние аз завиждам на съществуващите хора. Тогава прекрасно мога да се считам за облагодетелстван, че живея и без негова помощ и върша всичко. Разбира се, всичко онова, което ми се струва по-важно; и много работи мога да върша по-добре от съществуващите хора, без да имам присъщите им недостатъци — простащина, противоречивост, непоследователност, воня. Вярно е, че оня, който съществува, винаги оставя нещо, някаква особена следа, която аз никога не ще мога да създам. Но ако тяхната тайна е само тук, в този търбух, благодаря, мога и без него. Тази долина с голи разлагащи се трупове предизвиква у мен отвращение като кланица на живия човешки род“.
Гурдулу влачи друг мъртвец и си мисли: „Ти, мършо, изпускаш газове по-миризливи и от моите. Не разбирам защо всички те оплакват? Какво ти липсва? По-рано ти се движеше, а сега твоето движение ще премине в червеите, които ще нахраниш. Растели са ти нокти и коси, сега ти ще се разлееш и от твоята течност тревите на ливадата ще израснат още по-високи към слънцето. Ще станеш трева, после мляко на кравите, които ще пасат тревата, после кръв на детето, което ще пие тяхното мляко, и така нататък. Виждаш ли, че ти ще си живееш по-добре и от мене, мършо!“.
Рамбалдо също влачи мъртвец и си мисли: „О, мъртвецо, аз тичам, тичам, за да стигна и аз дотук като тебе и да се оставя да ме влачат за краката. Как ли изглеждат яростта, която ме тласка, страстното ми желание за битки и любов, погледнати оттам, откъдето гледат твоите изцъклени очи с отметната глава, която се тътри по камъните? Аз мисля за това, мъртвецо, ти ме караш да мисля за това; но нима може да се измени нещо? Не! Няма друг живот, няма други дни освен нашите дни преди гроба — нито за нас живите, нито за вас мъртвите. И дано не ги пропилея, дано не пропилея нищо от това, което съм и което бих могъл да бъда. Дано извърша славни дела за франкската войска! Дано мога да прегърна гордата Брадаманте и тя да ме прегърне! Надявам се, че и ти си изживял не по-зле своите дни, мъртвецо. Но така или иначе твоите зарове са вече хвърлени. А моите още се въртят в чашата. И аз обичам, о мъртвецо, не твоя покой, а моята тревога“.