Гурдулу си пее и се залавя да копае гроб на мъртвеца. Просва го на земята, за да му вземе мярка, отбелязва си с мотиката, отмества го и се хваща да копае усърдно.
— Мъртвецо, може би ще ти дотегне да чакаш. — Той го обръща на хълбок към ямата, така че мъртвецът да го гледа, докато копае. — Ей, мършо, и ти можеш да удариш някоя и друга мотика. — Изправя го и се мъчи да пъхне в ръката му една мотика. Оня се строполява. — Стига! Не си кадърен. Значи за копаенето — да си копая аз, а после ти ще запълниш ямата.
Ямата е изкопана, но тъй като Гурдулу удря с мотиката където му падне, гробът е станал неправилен, неравен, с извито дъно. Сега Гурдулу иска да го изпробва. Слиза в него и ляга.
— О, колко е хубаво тук долу, как хубаво се почива! Каква хубава мека земя! Колко е приятно да си легнеш в нея! Ей, мъртвецо, я слез долу да опиташ какъв хубав гроб съм ти изкопал! — После изведнъж се сеща. — Ама нали се разбрахме, че ти трябва да запълниш гроба, тогава по-добре е да си лежа долу, а ти да ме зариваш с лопатата!
Гурдулу изчаква малко и вика:
— Хайде, давай! Бързо! Почвай! Ха така!
Както е легнал на дъното, той вдига мотиката и започва да трупа отгоре си пръст. Върху него се срива цял куп.
Аджилулфо и Рамбалдо дочуха сподавения му вик, но не можаха да разберат дали вика от страх или от удоволствие, че се е заринал добре. Едва успяха да издърпат навреме Гурдулу, преди да се задуши. Целият бе покрит с пръст.
Рицарят намери, че работата на Гурдулу е свършена зле, а тая на Рамбалдо е незадоволителна. Той самият бе направил цяло гробище, очертавайки добре границите на правоъгълните гробове, наредени успоредно от двете страни на една малка алея.
На връщане вечерта те минаха през едно сечище в гората, където дърварите на франкската войска сечаха трупи за бойните машини и дърва за горене.
— Гурдулу, сега трябва да нацепиш дърва!
Но Гурдулу удряше с брадвата наслуки и сечеше едновременно и сухи съчки за горене, и зелени клони, и стръкчета папрат, и вейки от планика, и суха кора, покрита с мъх.
Аджилулфо проверяваше работата на дърварите, сечивата им, наредените купища дърва и обясняваше на Рамбалдо какви са задълженията на всеки рицар при доставянето на дървен материал. Рамбалдо не го слушаше; през цялото време го измъчваше един въпрос; ето разходката с Аджилулфо вече свършваше, а той все още не бе го задал.
— Рицарю Аджилулфо! — прекъсна го той.
— Какво има? — запита Аджилулфо, докато въртеше в ръцете си някакви брадви.
Момъкът не знаеше отгде да започне, как да поведе разговора, за да стигне до оня единствен въпрос, който лежеше на сърцето му. Той поруменя и рече:
— Познавате ли Брадаманте?
Гурдулу, който идваше към тях, стиснал един насечен наръч дърва, щом чу това име, подскочи. Наоколо се разпиляха трески, цъфнали клонки от орлов нокът, хвойнови зърна, цвят от смрадлика.
Аджилулфо държеше една двуостра наточена като бръснач секира. Той я размаха, засили се и я запрати към ствола на един дъб. Секирата премина през дървото, отсече го гладко, но стволът не се поклати — толкова точен бе ударът.
— Какво има, рицарю! — извика Рамбалдо и подскочи изплашен. — Какво ви става?
Сега Аджилулфо обикаляше със скръстени ръце около дъба и оглеждаше ствола му.
— Виждаш ли? — каза той на момъка. — Точен удар без ни най-малко отклонение. Гледай колко гладко е отрязан.
VІ
Тази история, която се залових да пиша, излезе по-трудна, отколкото предполагах. Ето че сега идва ред да опиша най-голямото безумие на смъртните — любовната страст, от която монашеският обет, манастирът и природният ми свян са ме запазили досега. Не казвам, че съвсем не съм чувала да се говори за нея, напротив, макар че в манастира ни пазят от съблазни, все пак понякога разговаряме за любовта, така както можем да разговаряме ние, които нямаме ясна представа за нея. Това се случва всеки път, когато някоя от нас от неопитност, горката, забременее или пък след като е била отвлечена от някой властелин, който няма страх от бога, се връща в манастира и ни разказва всичко, каквото са й сторили. Следователно и за любовта, както за войната, ще ви разкажа простичко това, което мога да си представя; важното в изкуството да се описват истории е да умееш да извлечеш от малкото си познания за живота всичко останало; но като свършиш страницата, отново навлизаш в живота и тогава разбираш, че онова, което си знаел за него, е нищо.