Торизмондо не вдигна очи, само прекъсна за момент тъжното си подсвиркване и рече:
— Всичко е мръсотия.
— Ето, виждаш ли, аз не съм такъв песимист — отвърна Рамбалдо. — Има моменти, когато се чувствам изпълнен с въодушевление, дори с възторг, струва ми се, че най-сетне съм разбрал всичко, и си казвам: щом съм добил правилен поглед върху нещата, щом във франкската войска войната трябва да се води така, значи, наистина съм намерил това, за което съм мечтал. Но работата е там, че никога не можеш да бъдеш сигурен в нищо…
— В какво искаш да си сигурен? — прекъсна го Торизмондо. — Военни отличия, чинове, почести, титли… всичко е само парад. Рицарските щитове с гербове и девизи не са от желязо, а от картон и можеш да ги пробиеш с пръст.
Те бяха стигнали пред едно блато; по камъните на брега подскачаха и крякаха жаби. Торизмондо се обърна към лагера и замахна с ръка към издигнатите над палисадите знамена, сякаш с един жест искаше да заличи всичко.
— Но императорската войска — възрази Рамбалдо, който не можа да сподели огорчението си, сподавено от яростния дух на отрицание на Торизмондо, и сега се мъчеше да не загуби чувството си за мярка и да намери отдушник на мъката си, — императорската войска, трябва да се признае, винаги се сражава за своето свето дело и брани християните от неверниците.
— Няма нито отбрана, нито обида, няма смисъл в нищо — рече Торизмондо. — Войната ще трае, докато свят светува, и никой няма да победи или да загуби. Ще си останем така завинаги едни срещу други. И ако ги няма едните, другите не ще представляват нищо. И ние, както и те, вече сме забравили защо се бием… Чуваш ли жабите? Всичко, което вършим, има толкова смисъл и ред, колкото тяхното крякане и подскачане от водата на брега или от брега във водата…
— За мене не е така — заяви Рамбалдо. — За мене, напротив, всичко е подредено, отмерено… Виждам, че има добродетели, храброст, но всичко ми е така чуждо… Признавам, плаши ме и това, че има един рицар, който не съществува… И все пак аз му се възхищавам, той е така съвършен във всичко, което прави, и ти вдъхва по-голяма увереност, отколкото съществуващите хора и… — той поруменя — почти разбирам Брадаманте… Вярно е, че Аджилулфо е най-добрият рицар в нашата войска.
— Пфу!
— Как така „пфу“!
— И той е скалъпен като другите, даже по-зле от тях.
— Какво искаш да кажеш? Скалъпен? Всичко, което върши, го върши както трябва.
— Вятър работа! Приказки… Не съществува нито той, нито това, което върши или казва, нищо, нищо…
— Но той е в много по-неизгодно положение от другите. Тогава как заема мястото си във войската? Само по име ли?
Торизмондо замълча, после добави тихо:
— Тук и имената са фалшиви. Иска ми се всичко да хвърля във въздуха! Да не остане и земя под краката ни!
— И нищо да не оцелее?
— Може би нещо. Но не тук.
— А къде? Кой?
— Рицарите на Светия Граал.
— Къде са те?
— В горите на Шотландия.
— Виждал ли си ги?
— Не.
— А отгде знаеш за тях?
— Зная.
И двамата млъкнаха. Чуваше се само крякането на жабите. Рамбалдо потръпна от страх, че това крякане ще залее всичко, че ще потопи и него в някакво зелено лепкаво и мрачно пулсиране на хриле. Но изведнъж си спомни за Брадаманте, за това как се бе появила в сражението с вдигната сабя й страхът му изчезна; сега той изгаряше от нетърпение да се сражава и да върши подвизи пред нейните изумрудени очи.
VII
Тук в манастира на всяка от нас е отредено да върши нещо за покаяние, за да получи вечно спасение. На мене се падна да пиша истории, но това е трудно, много трудно. Навън е жарко лято, откъм долината долита врява и плясък на вода. Моята килия е нависоко и от прозорчето се вижда лъката на реката — млади селяци са се разсъблекли и се къпят; по-нататък зад кичур върби няколко момичета, свалили дрехите си, влизат във водата. Един момък, доплувал до тях под вода, сега е изскочил да ги гледа и те го сочат с викове. И аз бих могла да бъда в тая хубава компания сред моите другарки, с прислужнички и ратаи. Но ние сме призвани от Бог да противопоставяме на мимолетните житейски радости нещо, което ще остане след нас. Ще остане… ако тази книга и всичките ни милосърдни постъпки, извършени с изпепелени сърца, не се превърнат самите в пепел… изтлели по-бързо и от плътските трепети на младите, които сега преливат от живот и се множат като кръговете, образувани върху водата… Ето, залавяш се да пишеш усърдно, но идва час, когато перото ти драска само пресъхнало мастило и от него не може да се оцеди нито капчица живот, защото животът кипи навън, навън от прозореца, навън от теб и ти се струва, че никога вече не ще можеш да намериш утешение в страницата, която пишеш, да разкриеш някакъв друг свят, да продължиш по-нататък. И може би така е по-добре; може би преди, когато пишех, изпълнена с радост, това не беше нито чудо, нито Божия благодат, а само грях, идолопоклонство, високомерие. А сега дали съм се избавила от тях? Не, не съм станала по-добра: само съм прахосала доста от тревожната си безразсъдна младост. Нима тези досадни страници струват нещо? И книгата ти, и оброкът ти не струват повече от теб. И не е речено, че като пишеш, ще спасиш душата си. Пишеш, пишеш, а чувстваш, че душата ти е вече погубена.