— Готов съм да го сторя — заяви Торизмондо.
Тази вечер в лагера на франките беше вечер на изпращания. Аджилулфо приготви грижливо снаряжението и коня си, а оръженосецът Гурдулу грабна наслуки каквото му попадне — конски покривала, чесала, гърнета — и ги уви във вързоп, който постави на седлото; вързопът му пречеше да вижда и затова той тръгна в обратна на господаря си посока, впусна се в галоп й изпогуби по пътя всичко.
Никой от рицарите не бе дошъл да изпрати Аджилулфо; събраха се само бедни коняри, слуги от конюшнята и ковачи, които не правеха разлика между хората и бяха разбрали, че макар и най-неприятен от всички военачалници, той беше и най-нещастният. Рицарите не дойдоха, като казаха, че не са известени точно кога ще тръгне; пък и нямаше нужда да се извиняват: след като напусна пиршеството, Аджилулфо не бе продумал с никого. Около заминаването му нямаше особени разисквания — преразпределиха задълженията си, така че никоя от неговите длъжности да не остане свободна, и сякаш по взаимно съгласие престанаха да говорят повече за отсъствието на несъществуващия рицар.
Единствена Брадаманте бе развълнувана, дори разстроена. Тя изтича в шатрата си и повика гувернантки, миячки, прислуга.
— Бързо! Бързо! Бързо! — крещеше тя и мяташе из въздуха дрехи, ризници, копия, украшения, но не така, както правеше обикновено, когато се събличаше или се разгневеше, а за да подреди, да преброи всичко, каквото има, и да тръгне. — Пригответе ми всичко! Тръгвам, тръгвам, няма да остана тук нито миг повече! Той си отиде, единственият, за когото тази войска имаше смисъл, единственият, който можеше да даде смисъл на моя живот, на моите сражения! И какво остава тук сега? Сбирщина от пияници и насилници, заедно с мен, и животът тук ще бъде само търкаляне из леглата и сеч по полето. А той единствен знаеше тайната, реда и законите на живота и небитието!
Докато говореше така, тя надяваше една по една частите на походните си доспехи, а отгоре върза зеленото наметало. Скоро беше готова и се метна на седлото, прилична на мъж, но запазила оная горда осанка, която прави мъжествените жени по-женствени; пришпори коня си и се впусна в галоп, като преобръщаше заграждения, шатри, колички на амбулантни търговци — всичко, каквото се изпречеше на пътя й. Скоро изчезна в облак прах.
Този облак прах видя Рамбалдо, който обикаляше да я търси, и извика:
— Къде отиваш, къде отиваш, Брадаманте? Ето, аз съм тук, дошъл съм за теб, а ти заминаваш!
В тона му прозвуча силно възмущение като у влюбен, който иска да каже: „Аз съм тук, млад, изпълнен с любов, нима моята любов не й харесва, какво иска тя, че не ме приема, не ме обича, какво повече иска от това, което чувствам, че мога и трябва да й дам?“. Той бе вбесен и не си даваше сметка, че любовта му към нея бе до известна степен и самолюбие, самолюбие на влюбен не само в нея, но и в мисълта за това, което можеха да бъдат те двамата, а не бяха. Рамбалдо се затича разярен към шатрата си, приготви коня, оръжията, дисагите — тръгваше и той. Тръгваше, защото можеше да воюва добре само тогава, когато между върховете на пиките съзираше женствените й устни и всичко — раните, прахът, миризмата на конете — носеше дъха на нейната усмивка.
Тази вечер тръгваше и Торизмондо, и той натъжен, но изпълнен с надежди. Той искаше да намери гората, влажната тъмна гора от своето детство, да намери майка си и отлитналите дни, прекарани в пещерата; да намери чистото братство на бащите си, които бдяха въоръжени край огньовете на своя скрит лагер, седяха мълчаливи, облечени в бяло, там, вдън гората, където клоните на дърветата слизаха до папратите и от знойната земя никнеха гъби, които никога не виждаха слънце.
Когато му известиха за всички тези неочаквани заминавания, Карл Велики се надигна от трапезата и се отправи, олюлявайки се, към своите кралски шатри. Той се сети за ония времена, когато Астолфо, Риналдо, Гуидон Селваджо и Орландо се впускаха в подвизи, възпявани по-късно от поетите. А сега тия ветерани не се помръдваха оттук дотам и изпълняваха само най-обикновените си служебни задължения.
— Нека да вървят, млади са! Нека да действат! — рече Карл Велики с тон, присъщ за деловите хора, които знаят, че движението е хубаво нещо; ала същевременно той изпитваше и огорчението на старците, които повече могат да тъгуват за изгубените минали неща, отколкото да се радват на настъпващите нови.
VIII
Е, книжке моя, настъпи вечер и ето че започнах да пиша по-бързо. Откъм реката вече не се чува врява, а само грохотът на водопада; покрай прозореца ми прелитат мълчаливо прилепи, някъде пролайва куче, човешки глас отеква откъм сеновалите. Може би не е зле, че майката игуменка ми избра това покаяние: понякога усещам как перото ми се плъзга по листа, сякаш пише самӝ, и аз тичам след него. Ние тичаме към истината — аз и моето перо; истината, която винаги очаквам, че ще изскочи пред мен от белия лист, истината, която ще достигна едва тогава, когато съумея чрез перото си да погреба скуката, незадоволството и ненавистта, които съм затворена да изкупвам тук.