Но аз бързо се разсейвам: достатъчно е да чуя, че дращи мишка (таванът на манастира е пълен с мишки) или вятърът да затръшне прозореца, и веднага скачам да го отворя пак, достатъчно е да стигна до края или началото на някой епизод от тази история или дори само до нов ред и перото ми става сякаш тежко като греда, а устремът към истината — неуверен.
Сега трябва да опиша земите, които пропътуваха Аджилулфо и неговият оръженосец; тук, на тази бяла страница, трябва да поставя прашен друм, река и мост. Ето Аджилулфо на своя кон-вихрогон: так-так-так-так; рицарят без тяло не тежи много и конят може да измине хиляди мили, без да се измори, пък и господарят му е неуморен. Сега по моста се чува тежък тропот: тум-тум-тум-тум. Това е Гурдулу, който се е вкопчил за шията на коня си и главите им са така близко, че не се знае дали конят мисли с главата на оръженосеца, или оръженосецът — с главата на коня. Върху листа слагам една права, тук-там начупена линия — това е маршрутът на Аджилулфо. Другата линия, криволичеща напред и назад, е пътят на Гурдулу. Щом види някоя пеперуда да лети, Гурдулу веднага тласва коня си след нея и вече мисли, че е яхнал не коня, а пеперудата, отбива се от пътя и се рее из ливадите. През това време Аджилулфо препуска право напред и следва своя път. Понякога, когато се отклони, Гурдулу попада на невидими преки пътеки или пък самият кон си избира пътека, понеже ездачът не го води, и след дълги обиколки скитникът се озовава отново на друма редом с господаря си.
Тук, на брега на реката, ще означа една мелница. Аджилулфо се спира да пита за пътя. Мелничарката му отвръща любезно и го кани с вино и хляб, но той отказва. Приема да вземе само овес за коня. Пътят е прашен, опален от слънцето и добрите мелничари се учудват, че рицарят не е жаден.
Когато той отминава, пристига с грохот Гурдулу, сякаш галопира цял полк.
— Да сте виждали моя господар?
— А кой е твоят господар?
— Един рицар… не, един кон…
— Ти си на служба при кон?
— Не… моят кон е на служба при друг кон.
— А кой язди на тоя кон?
— Ех, не се знае.
— А кой язди на твоя кон?
— Питайте него!
— И ти ли не искаш нито да ядеш, нито да пиеш?
— Да, да! Ще хапна! Ще пийна! — преглъща той.
Този град, който отбелязвам сега, е обграден със стени. Аджилулфо трябва да мине през него. Стражите при вратата искат той да открие лицето си; имат заповед да не пускат никого със закрито лице, защото би могъл да бъде свирепият разбойник, който вилнее наоколо. Аджилулфо отказва да стори това, вади оръжие срещу стражите, преминава насила и побягва.
Освен града трябва да опиша и една гора. Аджилулфо прекосява гората надлъж и нашир, докато открие ужасния разбойник. Обезоръжава го, оковава го във вериги и го завлича пред стражите, които не го пускаха да мине.
— Ето ви окован тоя, от когото много се страхувахте!
— О, бъди благословен, бели рицарю! Но кажи ни, кой си ти и защо не вдигаш забралото на шлема си?
— Моето име е крайната цел на пътуването ми — казва Аджилулфо и изчезва.
В града едни разправят, че това бил архангел, а други казват, че е дух от чистилището.
— Конят му летеше, сякаш нямаше човек на седлото — добавя някой.
В края на гората има друг път, който също води към града. По тоя път минава Брадаманте.
— Търся един рицар в бели доспехи. Знам, че е тук — заявява тя на хората от града.
— Но него го няма — отвръщат те.
— Щом го няма, значи е той.
— Тогава върви да го търсиш. Побягна оттук.
— Видяхте ли го наистина? Бели доспехи, в които сякаш има човек…
— А какво друго има, ако не човек?
— Един, който е нещо повече от всеки човек!
— Ама че дяволски работи са вашите! — казва един старец. — И ти дяволуваш, рицарю с меден глас!
Брадаманте пришпорва коня и литва нататък.
След малко на градския площад пристига Рамбалдо и спира коня си.
— Виждали ли сте да минава един рицар?
— Какъв? Минаха вече двама и ти си третият.