— Махни се, къш, къш, какъв нахалник, какъв насилник! Не, боли, ох, стига… — и се отпускаше под тежестта му.
Някои дами и девойки, които не участваха в игрите, седяха на скамейките и разговаряха.
— Защо Филомена ревнуваше от Клара, но… — разправяше някоя и изведнъж усещаше, че Гурдулу я сграбчва през кръста. — У, как ме изплаши!.. Та казвам ви, но изглежда, че Вилхелм ходеше с Еуфемия… Къде ме носиш? — Гурдулу я бе метнал на рамото си. — Разбрахте ли? Оная глупачка през това време от ревност… — продължаваше да бърбори и да ръкомаха дамата, увиснала върху рамото на Гурдулу, и изчезваше.
След малко тя се връщаше, пламнала, с разкъсана лента на туниката, и отново почваше да бъбри непрекъснато:
— Точно така е, слушайте мене, Филомена направи скандал на Клара, а той…
Танцьорките и свирачките се оттеглиха от залата за пиршества. Аджилулфо се впусна да изброява пред владетелката на замъка всички ония композиции, които музикантите на император Карл Велики изпълнявали най-често.
— Небето помрачнява — забеляза Присцила.
— Вече е нощ, късна нощ — добави Аджилулфо.
— Стаята, която съм ви определила…
— Благодаря. Чувате ли славея в градината?
— Стаята, която съм ви определила… е моята…
— Вашето гостоприемство е много любезно… Славеят пее от този дъб. Да отидем до прозореца.
Той стана, протегна й желязната си ръка и пристъпи към прозореца. Трелите на славея предизвикаха у него изблик на множество митологични и поетични сравнения.
Ала Присцила го прекъсна рязко:
— Изобщо славеят пее за любов, а ние…
— Ах, любовта! — сепна се Аджилулфо и гласът му прозвуча така рязко, че Присцила се изплаши.
Той неочаквано се впусна да развива цял трактат върху любовната страст. Присцила се разнежи, отпусна се на ръката му и го подтикна към една спалня, цялата заета от голямо легло с балдахин.
— Тъй като древните хора смятали любовта за бог… — продължаваше Аджилулфо неспирно.
Присцила затвори вратата и преобърна два пъти ключа; после се приближи към него, склони глава върху бронята му и рече:
— Студено ми е, камината е угаснала…
— По въпроса дали е по-добре да се любиш в студена или затоплена стая — рече Аджилулфо — древните хора са на различни мнения. Но съветът на повечето е…
— О, вие знаете всичко за любовта… — шепнеше Присцила.
— Съветът на повечето, при все че изключват задушните помещения, е в полза на естествената топлина.
— Да повикам ли прислужничките да запалят огъня?
— Аз ще го запаля сам.
Той изследва най-обстойно натрупаните в камината дърва, определи кои горят по-добре и изброи всички начини за палене на огън на открито или на закрито.
Присцила го прекъсна с въздишка. Аджилулфо сякаш си даде сметка, че тия нови обяснения могат да разпръснат любовния трепет, който се бе породил, и бързо започна да украсява разказа си за огъня със сравнения и намеци за пламъка на чувствата и страстта.
Сега Присцила, която се усмихваше с премрежени очи, протегна ръце към огъня, който започваше да се разгаря, и каза:
— Каква живителна топлина!.. Сигурно ще е много приятно да я усещаме, легнали в постелите.
Намекът за леглото подсказа на Аджилулфо редица нови обяснения: според него трудното изкуство да се приготвя легло е непознато на френската прислуга и в най-богатите замъци се виждат само зле постлани чаршафи.
— О, не, кажете ми, и моето легло ли намирате такова?… — запита вдовицата.
— Разбира се, вашето легло е легло на царица, по-изящно от всяко друго по цялата императорска земя. Но позволете ми, аз, който желая да ви гледам заобиколена само от неща, във всичко достойни за вашата личност, да се отнеса критично към тази гънка например…
— Ах, тази гънка! — възкликна Присцила, и тя вече обзета от страстното желание за съвършенство, което измъчваше Аджилулфо.
Разхвърляха леглото, като вдигнаха постелките една по една; откриха, че тук-там има грапавини, и обвиниха прислугата, задето на някои места бе изпънала много покривките, а на други отпуснала краищата; цялото това изследване сякаш беше ту пронизваща болка, ту извисяване към небесата.
След като разхвърляха леглото чак до сламеника, Аджилулфо започна да го подрежда според правилата. Тази работа изисква майсторство и досетливост, не бива да се поставя наслуки нищо. Той обясняваше многословно на вдовицата всички тия похвати, но все имаше нещо, което не му харесваше, и тогава започваше пак отначало.
Откъм другите крила на замъка отекна вик — или по-скоро някакво мучене, неудържим рев.