— Какво става? — подскочи Присцила.
— Нищо, това е гласът на моя оръженосец — отвърна Аджилулфо.
Към този вик се прибавиха други по-силни крясъци — сякаш въздишки до небето.
— А сега това пък какво ли е? — запита се Аджилулфо.
— О, това са момичетата — рече Присцила, — играят си, ех, младост!
Те продължиха да оправят леглото, като от време на време даваха ухо на нощните шумове.
— Гурдулу вика…
— Каква врява вдигат тези жени!..
— Славеят пее…
— Свири щурец…
Сега леглото беше приготвено безупречно. Аджилулфо се обърна към вдовицата. Тя беше гола: дрехите й невинно се бяха свлекли на пода.
— На голите дами се препоръчва — заяви Аджилулфо, — като най-висше удоволствие, да се притиснат в обятията на воин в бойни доспехи.
— Браво! На мен ли ги разправяш тия? Аз да не съм вчерашна! — извика Присцила, скочи и се хвърли върху Аджилулфо, като обви крака и ръце около бронята му.
Тя се потруди да опита всички начини, по които може да се прегръщат доспехи, а после отмаляла се пъхна в леглото.
Аджилулфо коленичи до главата й.
— Косите — рече той.
Присцила се бе съблякла, без да разплете високата прическа на черната си грива. Аджилулфо започна да обяснява каква роля играе разпуснатата коса в порива на чувствата.
— Да опитаме!
С уверени и деликатни движения на железните си ръце той развали бавно кулата от плитки на главата й и разпусна косите й по раменете и гърдите.
— Обаче — добави той — сигурно е по-хитър оня, който предпочита дама с голо тяло и изящно причесана коса, украсена с воали и диадеми.
— Тогава да опитаме и това?
— Аз ще ви среша. — Той започна да я реши и показа цялото си майсторство да сплита плитки, да ги навива и да ги забожда на главата с фуркети. Направи й разкошна грациозна прическа с воали. Така измина цял час, ала когато й поднесе огледало, Присцила се смая — никога не беше се виждала толкова хубава.
Тя го покани да легне до нея.
— Разправят, че Клеопатра всяка нощ сънувала, че в леглото й има воин в доспехи — рече той.
— Не съм опитвала никога досега — призна му тя. — Всички си ги свалят преди това.
— Ех, сега ще опитате — добави Аджилулфо и полека, без да мачка чаршафите, в пълно бойно снаряжение, се изпъна скромно в леглото като в гробница.
— Няма ли да си откачите поне меча от колана?
— Любовната страст не познава средни пътища.
Присцила затвори очи, изпаднала в екстаз. Аджилулфо се надигна на лакът.
— Огънят пуши. Ще стана да видя защо камината не тегли.
Луната грееше в прозореца. Като се връщаше към леглото, Аджилулфо се спря изведнъж.
— Сеньора, да отидем на кулите и да се полюбуваме на късната лунна светлина!
Той я обви в наметалото си. Изкачиха се прегърнати на кулата. Луната посребряваше гората. Чуваше се писък на сова. Някои прозорци на замъка още светеха и оттам долитаха от време на време викове, смехове или стонове, или пък ревът на оръженосеца.
— Цялата природа е любов…
Върнаха се пак в спалнята. Камината беше почти угаснала. Приклекнаха да духат жарта. Розовите колене на Присцила се допираха до неговите метални наколенници и помежду им избликваше нова, още по-непринудена близост.
Когато Присцила се пъхна отново в леглото, първите утринни зари докосваха прозореца.
— Нищо не може да преобрази лицето на една жена така както първите лъчи на зората — рече Аджилулфо.
Но за да бъде добре озарено лицето на Присцила, той трябваше да премести леглото с балдахина.
— Как изглеждам? — запита вдовицата.
— Прекрасна сте.
Присцила бе щастлива. Ала слънцето се изкачваше бързо по небосвода и за да следва лъчите му, Аджилулфо трябваше непрекъснато да мести леглото.
— Зазори се вече — рече той. Гласът му беше променен. — Моят рицарски дълг изисква по това време да тръгна на път.
— Нима тъкмо сега! — изхленчи Присцила.
— Съжалявам, благородна сеньора, но имам много по-трудна задача.
— О, беше така хубаво!..
Аджилулфо коленичи,
— Благословете ме, Присцила!
Той се изправи отново и повика оръженосеца си. Обиколи целия замък и най-сетне го намери изтощен, заспал като мъртъв в някакъв кучкарник.
— Бързо, на седлото!
Но трябваше сам да го натовари на коня.
Слънцето продължава своя възход и огрява два силуета на конници, които се очертават върху позлатата на горските листа: оръженосецът виси на седлото като чувал, а рицарят, изправен, стърчи като сянка на тънка топола.