Откакто Себастиана изчезна по пътеката към селото на прокажените, аз все по-често взех да се чувствам сирак. Отчаян бях, че не зная какво става с нея, и питах Галатео, покатерен на върха на някое дърво, откъдето крещях, когато той минаваше. Но Галатео недолюбваше децата, понеже те понякога го замеряха с живи гущери от короните на дърветата, та ми даваше подигравателни, неразбираеми отговори с медения си, пронизителен глас. Сега у мен към любопитството около Гъбидол се прибави и нуждата да намеря славната си бавачка, та обикалях безспир сред ароматните храсталаци.
Ето че от мащерката се надигна фигура със светли дрехи и сламена капела на главата, и пое към селото. Оказа се един стар прокажен, а аз исках да го попитам за дойката, така че се приближих точно толкова, колкото да не се налага да викам, и рекох:
— Хей, господин прокажен!
В същия момент, може би разбудена от моите думи, досами мен друга фигура седна и се протегна. Лицето на човека бе цялото на люспи, като суха кора, брадата му — проскубана бяла къделя. Извади от джоба си свирка и изчурулика с нея, сякаш да ме вземе на подбив. Тогава забелязах, че слънчевият следобед е пълен с изтегнати тук и там прокажени, скрити в храстите — полекичка наставаха в светлите си роби и тръгнаха, черни на фона на слънцето, към Гъбидол, всеки понесъл в ръката си по някой музикален или градинарски инструмент, с който вдигаше шум. Аз се дръпнах, за да се отдалеча от брадатия мъж, но за малко да падна върху една прокажена без нос, която се решеше сред вейките на дафиновото дърво, и колкото повече подскачах насам-натам из храсталаците, на толкова повече прокажени попадах и осъзнавах, че единственият ми път за отстъпление е в посока към Гъбидол, чиито сламени покриви, украсени с опашки от хвърчила, бяха вече съвсем наблизо, в подножието на склона.
Прокажените сякаш не ми обръщаха внимание, само от време на време ме подкачаха с намигания и акорди на хармоника, но ми се струваше, че в центъра на този техен парад съм именно аз и те всъщност ме отвеждат в Гъбидол като пленено животно. В селото стените на къщите бяха боядисани в лилаво и на един прозорец полуразпасана жена с лира в ръцете и лилави петна по лицето и гърдите извика:
— Градинарите си идват! — и засвири на лирата.
Други жени се показаха по прозорци и чардаци, раздрънкаха нанизи от звънчета и запяха:
— Добре сте ни се върнали, привет!
Аз се мъчех да се придържам към средата на тясната уличка и до никого да не се допирам, но се озовах на нещо като кръстопът, с прокажени от всички страни, мъже и жени, насядали по праговете на къщите, с прокъсани и избелели ризи, през които им се провиждаха отоците и срамотиите с цветове от глог и съсънка в косите.
Прокажените изнасяха малък концерт и то, както ми се струваше, в моя чест. Едни накланяха цигулките си към мен с пресилени проточвания на лъка, други, щом видеха, че ги поглеждам, квакаха като жаби, трети ми показваха чудновати марионетки, които се вдигаха и спускаха по конец. Точно в този хаос от движения и звуци се състоеше концертът, но имаше и нещо като припев, който всички повтаряха от време на време:
— Пиленце без петънце къпини тръгна да бере… и се нашааари.
— Търся моята дойка — изрекох високо, — старата Себастиана: да знаете къде е?
Избухнаха в смях с неизменния си всезнаещ и лукав вид.
— Себастиана! — извиках. — Себастиана! Къде си?
— Ето, момченце — каза един прокажен, — спокойно, момченце — и посочи една врата.
Вратата се отвори и оттам излезе смугла жена, може би арабка, полугола и татуирана, накичена с опашки от хвърчила, която захвана похотлив танц. Тогава не разбрах какво точно се случи при това — мъже и жени се нахвърлиха едни върху други и започнаха нещо, което след години научих, че сигурно е било оргия.
Аз се свих и притихнах, когато изневиделица добрата стара Себастиана си проби път през тази обсада.
— Мръсници недни — рече. — Имайте свян поне пред невинната душица.
Хвана ме за ръка и ме извлече оттам, а те припяваха:
— Пиленце без петънце къпини тръгна да бере… и се нашааари.
Себастиана беше облечена в теменужени дрехи, с почти монашеска кройка, а по още гладките й страни тук-таме вече бяха избили петна. Бях щастлив, че намерих дойката си, но и отчаян, защото тя ме държеше за ръката и със сигурност вече ме беше заразила с проказа. Казах й това.