След като разказал на Памела своята история, добрият половин виконт помолил тя да му разкаже нейната. И Памела обяснила как лошият Медардо й е додявал, как тя е избягала от къщи и оттогава скита из горите.
Добрият Медардо се трогнал от думите й и съчувствието му било толкова голямо, че се разпростирало над преследваната чест на младата пастирка, безутешната тъга на лошия Медардо и самотата на горкичките Памелини родители.
— Ама и тях си ги бива! — рекла Памела. — Нашите са едни стари безобразници. Няма какво да ги окайвате.
— О, помисли за тях, Памела: колко ли тъгуват в този час в старата си къща, без никой, който да ги наглежда, да работи на полето и в обора…
— Да им падне на главите дано тоя обор! — казала Памела. — Почвам да си мисля, че сте възмекушав и вместо да се разсърдите на другия Медардо за всички свинщини, дето ги върши, ще вземете и него да съжалите.
— Че как да не го съжалиш! Аз знам какво е да си половин човек и не мога да не му вляза в положението.
— Но вие сте различен, и вие малко чалнат, но добър.
Тогава добрият Медардо рекъл:
— О, Памела, хубавото на това, да си разполовен, се състои именно в осъзнаването на мъката на всеки и всичко по света от собствената му недостатъчност. Аз бях цял и не проумявах, подминавах глух и недосегаем терзанията и раните, с които е пълно навсякъде, даже там, където — докато е цял — човек най-малко смее да допусне. Не само аз, Памела, съм сломено, разкъсано създание, но и ти, и всички останали. Ала ето, сега ме крепи една братска връзка, която при някогашната си цялост не съм познавал: тази с всички недъзи и липси по света. Ако дойдеш с мен, Памела, ще се научиш да страдаш от болките на хората и да изцеляваш своите чрез изцеляването на техните.
— Това е прекрасно — казала Памела, — само дето аз имам големи неприятности с онова, другото парче от вас, което се е влюбило в мен и Господ знае какво ми гласи.
Вуйчо ми пуснал пелерината, защото бурята била свършила.
— И аз съм влюбен в теб, Памела.
Памела изскочила от пещерата:
— Ура! На небето изгря дъга, а аз си имам нов обожател. И той половинчат, но поне с добър характер.
Тръгнали под капещите клони по разкаляни пътеки. Половин устата на виконта се извивала в ласкава, незавършена усмивка.
— Е, какво ще правим? — попитала Памела.
— Най-добре да идем при твоите родители, клетите, да им помогнем малко в домакинството.
— Ти върви, ако държиш — рекла Памела.
— Държа, разбира се, мила моя — казал виконтът.
— А аз оставам тук — рекла Памела и спряла с козата и патицата си.
— Да вършим заедно добрини е единственият начин да се обичаме.
— Жалко. Аз мислех, че има и други.
— Прощавай, драга. Ще ти донеса ябълков сладкиш — и заподскачал с патерицата нататък по пътеката.
— Е, козичке? Е, патичке? — попитала Памела, като останала насаме с животинките си. — Все на такива ли ще случвам?
VIII
Откак се разчу, че се е прибрала втората половина на виконта, толкова добра, колкото лоша е първата, животът в Тералба много се промени.
Сутрин придружавах доктор Трелони в обиколката му по домовете на болните — той постепенно се върна към заниманията си с медицина и откри от колко болежки страдат моите земляци, чието здраве продължителните недоимъци подкопаваха от поколения; болежки, които никога по-рано не бяха лекувани.
Вървяхме по друмищата и попадахме на следи от миналия преди нас мой вуйчо. Добрия имам предвид — той всяка сутрин също правеше обход, при това не само на болните, но и на бедните, на грохналите, на всички нуждаещи се от помощ.