Въпреки своите задължения на управител рицарят адвокат не обелваше дума на майордомите, арендаторите и изполичарите поради своя плах характер и затруднения в речта. Надзираването на подчинените, нарежданията и всички грижи в действителност падаха върху баща ми. Енеа Силвио Карега водеше счетоводните книги и не знам дали нашите дела вървяха зле заради начина, по който водеше сметките, или сметките му бяха водени лошо поради това, че нашите дела не вървяха добре. Освен това изпълваше с цифри и чертежи, със сметки и рисунки на напоителни съоръжения една голяма черна дъска. Там пишеше и думи на турски. Понякога баща ми се затваряше с него в кабинета цели часове. Това бяха най-дългите престои на рицаря адвокат там. Скоро след като затвореха вратата, започваше да се чува ядосаният глас на барона — една кавга, която ту се разпалваше, ту стихваше, — ала гласът на рицаря не се долавяше почти никога. После вратата се отваряше, рицарят адвокат излизаше със своите ситни крачки, прикрити в гънките на робата, с фес, щръкнал на темето, минаваше през някой френски прозорец, прекосяваше парка и изчезваше в полето.
— Енеа Силвио! Енеа Силвио! — викаше баща ми, като тичаше след него, но незаконният му брат вече беше сред лозите или лимоновите дръвчета. Мяркаше се само неговият червен фес, който упорито напредваше сред листата. Баща ми го следваше и го викаше, след малко ги виждахме да се връщат, баронът продължаваше да спори, като разперваше ръце, а рицарят, дребничък в сравнение с него, крачеше прегърбен, стиснал юмруци в джобовете на робата.
VIII
Козимо често правеше облози с онези, които ходеха по земята, за да покаже своята ловкост и пъргавина, да изпробва възможностите си, всичко, което можеше да прави горе, на върха. Предизвикваше немирниците на състезание по хвърляне на плочка. Определяха места близо до Кипарисовата врата, между бараките на бедните и скитниците. Покачен на един изсъхнал и обрулен пърнар, Козимо играеше на плочки, когато се приближи мъж на кон, висок, леко прегърбен, увит в черен плащ. Позна баща си. Сбирщината се разпръсна; жените останаха да гледат от прага на колибите.
Барон Арминио спря под дървото. Догаряше червен залез. Козимо седеше сред клоните с опадали листа. Погледнаха се лице в лице за пръв път след обяда с охлювите. Бяха минали доста дни и нещата се бяха променили. И двамата знаеха, че въпросът вече не беше нито в охлювите, нито в синовното послушание, нито в бащиния авторитет. Каквито и логични и смислени неща да си кажеха, всичко щеше да бъде не на място, но все пак трябваше нещо да си кажат.
— Давате прекрасно представление — започна бащата с горчивина в гласа, — съвършено достойно за един джентълмен! (Говореше му на „вие“, така както правеше при най-строгите порицания, но този път това обръщение издаваше отдалечаване, отчуждаване.)
— Един джентълмен, уважаеми татко, си остава джентълмен и на земята, и по дърветата — отвърна Козимо и добави: — стига да се държи подобаващо.
— Чудесна максима — призна мрачно баронът, — само да не крадете сливите на някой арендатор.
Беше вярно, брат ми бе хванат натясно. Какво можеше да отговори? Усмихна се, но не надменно или цинично, а със срамежлива усмивка и се изчерви.
Бащата също се усмихна, но усмивката му беше печална и кой знае защо също се изчерви.
— Събрали сте се с шайка най-долни копелета и просяци — каза след малко.
— Но, уважаеми татко, аз си живея сам, всеки гледа себе си — отвърна Козимо твърдо.
— Приканвам ви да слезете на земята — изрече баронът със спокоен, почти унил глас — и да поемете задълженията си на благородник.
— Нямам намерение да ви се подчиня, уважаеми татко — заяви Козимо, — много съжалявам.
И двамата се чувстваха неудобно и някак отегчени. Всеки знаеше какво ще каже другият.
— Ами вашето учение, вашият християнски дълг? Смятате да растете като дивак от американската джунгла ли?
Козимо млъкна. Това бяха въпроси, които не си беше задавал и нямаше желание да си ги задава. После рече:
— Смятате ли, че няма да се науча на добро, ако живея на няколко метра по-високо от останалите?
Това беше умел отговор, но в него сякаш прозираше желание да омаловажи своята постъпка: всъщност бе знак за слабост.
Бащата забеляза това и стана по-настъпателен.
— Бунтарството не се измерва в метри — каза той, — дори когато е на няколко крачки, едно пътуване може да се окаже безвъзвратно.
Брат ми можеше да даде друг отговор, дори да цитира латинска максима, каквито тогава знаехме много, но сега не ми идва нито една наум. Накрая му омръзна този тържествен и приповдигнат тон. Изплези език и извика: