Друг проблем: къде да си върши природните нужди? Отначало правел всичко тук и там, светът е голям и Козимо много не се замислял, правел го където падне. После разбрал, че не е хубаво така. Намерил една елша на брега на потока Мерданзо. Дървото протягало към много подходящо и отдалечено място един чатал, на който можело удобно да се седне. Мерданзо беше тъмен поток, скрит сред камъша, с бързо течение и в него близките села хвърляха отпадъчните си води. Тъй младият Пиоваско ди Рондо живееше културно, като уважаваше достойнството на другите и своето собствено.
Но в неговия живот на ловец липсваше необходимото допълнение. Куче. Вярно е, аз бях готов да се хвърлям в трънкосливките и храсталаците, за да търся дроздове, бекасини, пъдпъдъци, след като брат ми ги беше прострелял в небето. Дори една нощ бе дебнал и ударил лисица, току-що излязла от пущинаците. Но аз можех да бягам от къщи в гората само от време на време. Бях се подчинил на стотиците задължения на семейния живот: заниманията при абата, учението, богослуженията, необходимостта да сядам на масата с родителите си. Всичко това ме задържаше у дома. В края на краищата фразата, която чувах да ми се повтаря непрекъснато: „В едно семейство стига един бунтовник“, не беше съвсем без основание и остави отпечатък върху целия ми живот.
И така, Козимо ходеше на лов почти винаги сам. Много рядко случаят бе благосклонен, както стана с една авлига — тя не мръдна. Жълтите й криле се бяха закачили за клона. За да прибира дивеча, брат ми употребяваше нещо като рибарски принадлежности: въдици с връв, куки и въдички, но невинаги успяваше. Случваше се някой бекас да почернее от мравки сред къпинака.
Споменах за задачите на ловното куче, защото Козимо тогава ловуваше само от гюме, прекарвайки цели сутрини или нощи свит на своя клон. Чакаше дроздът да кацне на върха на близко дърво или заекът да се появи на открито. Когато не дебнеше спотаен, обикаляше наслуки, следваше песента на птиците или се опитваше да отгатва най-вероятните пътеки на дивеча с ценна кожа. Чуеше ли лая на хрътките, погнали някой заек или лисица, знаеше, че трябва да се държи настрана. Това не беше негова плячка, знаеше си, че е самотен и случаен ловец. Почиташе установените правила, макар че от своите незаменими места за наблюдение можеше да следи и да цели дивеча, подгонен от чуждите кучета. Но никога не вдигаше пушката по него. Чакаше по пътеката да се зададе задъханият ловец, напрегнал зрение и слух, и му сочеше накъде е отишъл звярът.
Един ден видя да препуска лисица. Червена вълнà сред зелената трева, свирепо изфучаване, щръкнали мустаци. Тя прекоси поляната и изчезна в пущинака, а след нея — „ау-ау-ау!“ — кучетата. Те пристигнаха в галоп. Душеха по земята. На два пъти загубиха следата на лисицата и хукнаха под прав ъгъл.
Бяха вече далеч, когато със скимтене — „юй, юй!“ — се приближи нещо. То пореше тревата повече с рибешки, отколкото с кучешки подскоци. Наподобяваше делфин, но с по-остра муцуна и с уши като на хрътка, само че още по-увиснали. В задната си част приличаше съвсем на риба и сякаш плуваше, пляскайки перки или лапи на ципоного. Като че това животно нямаше крака и бе доста дълго. Излезе на пътеката: беше един дакел.
Без съмнение твърде младото куче, дори още кутре, се беше присъединило към глутницата хрътки и бе изостанало. Шумът, който сега хрътките вдигаха, беше някакво озлобено лаене — бяха загубили следата. Плътната глутница се бе превърнала в рояк душещи носове из обраслия с острица пущинак. Прекалено голямо беше нетърпението им да намерят отново загубената следа, за да я търсят както трябва. Устремът им беше спаднал и вече някои от тях дигаха крак край камъните. Запъхтеният дакел ги настигаше със своя тръс и неоправдано победоносно вдигната муцуна. Продължаваше и все така неоправдано хитро да квичи „юй-юй!“.
— Хррр — веднага му се озъбиха хрътките, оставиха за миг търсенето на лисичата миризма и го нападнаха. — Гppp!
После бързо го забравиха, обърнаха се и отминаха.
Козимо наблюдаваше дакела, който безцелно се въртеше наоколо. Кучето криволичеше и тук-там душеше. То видя момчето на дървото и размаха опашка. Козимо беше убеден, че лисицата е все още свита наблизо. Хрътките се бяха пръснали надалеч, чуваше се от време на време как притичват по отсрещните хълмове — нестроен и безцелен лай. Насъскваха ги приглушените гласове на ловците. Козимо каза на дакела: