В тези дни на всеобща уплаха Козимо изкупи много качета и ги окачи сред клоните на най-големите и разположени по високите места дървета. Напълни ги с вода. „Може да е малко, но видяхме, че би могло да послужи.“ Обаче и това не го задоволи. Започна да изучава водния режим на горските потоци. Повечето бяха полупресъхнали, от изворите изтичаха едва забележими струйки вода. Отиде да се съветва с рицаря адвокат.
— Точно така — възкликна Енеа Силвио Карега, като се удари по челото. — Басейни! Диги! Трябва да се правят проекти! — И взе да надава радостни викове, като подскачаше, докато хиляди идеи се рояха в главата му.
Козимо го накара да седне да прави изчисления и проекти. А през това време той заинтересува собствениците на частните парцели, наемниците на държавните гори, дърварите и въглищарите. Всички заедно под ръководството на рицаря адвокат (или по-право, рицарят адвокат под тяхното ръководство, защото те го принуждаваха да ги направлява и да не се отвлича) и на Козимо, който надзираваше работите отвисоко, построиха резервоари с вода, тъй че стана известно откъде може да се тегли вода с помпи за която и да е точка на гората, заплашена от пожар.
Но това не беше достатъчно. Трябваше да се организира стража от гасители, групи, които в случай на тревога щяха веднага да се разположат във верига, за да подават от ръка на ръка кофи с вода и да спрат пожара, преди да се е разпрострял. Тъй се създаде нещо като опълчение, което дежуреше и правеше нощни обходи. Хората бяха набирани от Козимо измежду селяните и занаятчиите в Омброза. Както се случва при всяко сдружение, веднага се породи и боен дух, съревнование между отрядите и всички се чувстваха готови за велики дела. Козимо усети нова сила и задоволство: беше открил своята наклонност да обединява хората и да застава начело. Склонност, с която, за свое щастие, никога не се наложи да злоупотреби. Той се възползва от нея няколко пъти през живота си, и то само когато трябваше да се постигнат важни цели. И всеки път това водеше до успех.
Разбра следното: сдруженията правят индивида по-силен и помагат да се откроят най-положителните черти на отделните личности, даряват радост, която човек рядко изпитва, когато е сам. Радостта да се убеди колко честни, достойни и способни хора има и че за тях си струва усилието да постигнеш нещо добро. (А когато човек живее сам, по-често се случва обратното — виждаш другото лице на хората, онова, заради което винаги трябва да държиш ръка на дръжката на шпагата.)
И тъй, лятото на пожарите беше едно добро лято: имаше обща задача и всички бяха единодушни, че трябва да я решат. Всеки поставяше тази задача над своите лични интереси и беше доволен, че е в единомислие с другите и се ползва с уважение сред толкова отлични хора.
По-късно Козимо трябваше да разбере, че когато общата задача вече не съществува, сдруженията не служат тъй добре и че тогава е по-разумно да си бъдеш самотен човек, отколкото ръководител. Междувременно и сега, бидейки ръководител, той прекарваше нощите си съвсем сам в гората като часовой на едно дърво, както си беше живял винаги.
В случай че видеше да блещука огнище на пожар, щеше да си послужи с предварително поставената на върха на дървото камбанка, която щеше да прозвучи надалеч и да даде сигнал за тревога. По този начин три или четири пъти успяха да предотвратят избухването на пожар и да спасят гората. И тъй като в цялата работа имаше и предумисъл, откриха виновните. Бяха двамината разбойници Угачо и Бел Лоре. Изгониха ги от територията на общината. В края на август започнаха обилни валежи. Опасността от пожарите премина.
По това време за моя брат в Омброза се говореха само хубави неща. Благоприятните слухове достигнаха и до нашата къща. Дочуваха се такива фрази: „Обаче е много способен“, „Тъй или иначе, някои неща добре ги прави“. Произнасяха ги с тон, който искаше да покаже, че тези, дето се изказват, могат да дадат обективна оценка за хора с друго вероизповедание или от противникова партия. Искаха да покажат, че не са тесногръди и са в състояние да разберат дори твърде далечни от собствените си схващания.