В тези необичайни дървесни салони Козимо бе приет с гостоприемна важност. Предлагаха му кафе, после веднага започваха да разговарят за своите дворци, изоставени в Севиля и Гранада, за своите владения, хамбари и конюшни и го канеха да ги посети в деня, в който се надяваха да възвърнат честта си. За краля, който ги бе прокудил, говореха едновременно с фанатична ненавист и преклонение, като успяваха понякога да прокарат точна граница между човека, срещу когото се бореха техните фамилии, и кралската титла, на чийто авторитет той дължеше своя собствен. Друг път обаче нарочно обединяваха двете противоположни гледни точки в общо настроение. Затова всеки път, щом се отвореше дума за монарха, Козимо не знаеше как да се държи.
От всички жестове и слова на изгнаниците лъхаше тъга и печал, която отчасти отговаряше на тяхната природа, отчасти на целенасочено решение, както става понякога при онези, които се борят за недооформена в убежденията им кауза и се опитват да го компенсират с достолепно поведение.
У девиците — които на пръв поглед се сториха на Козимо всичките малко космати и мургави — се прокрадваха палави искрици, винаги овладявани навреме.
Две девици, седнали на насрещни чинари, играеха бадминтон — так-так. После вик — перцето беше паднало на улицата! Донасяше им го едно гаменче от Оливабаса и за да го качи, получаваше две песети.
На последното дърво, един бряст, стоеше старец на име Ел Конде, без перука, със захабени дрехи. С приближаването си отец Сулписио сниши глас и Козимо се почувства длъжен да стори същото. От време на време Ел Конде отместваше с ръка някой клон и поглеждаше към извивката на хълма и на места раззеленената, на места гола равнина, която се изгубваше в далечината.
Сулписио разказа шепнешком на Козимо историята на неговия син, задържан в тъмниците на крал Карлос и изтезаван. Козимо осъзна, че докато всички тези испански аристократи уж се правеха на изгнаници, а се налагаше нерядко да си припомнят и да си повтарят по каква причина са се озовали тук, единствен този старец страдаше истински. Жестът с отместването на клона, като че ли в очакване да изникнат други земи, реенето на погледа по вълнистата шир сякаш с надеждата той да не опре в хоризонта, а да успее да зърне една толкова далечна страна, беше първият истински изгнанически признак, който Козимо виждаше. И разбра колко беше важно за тези благородници присъствието на Ел Конде, като че то придаваше смисъл на борбата им и ги държеше единни. Тъкмо той, може би най-бедният и със сигурност най-слабо влиятелният измежду тях в родината си, им казваше за какво да страдат и да се надяват.
Като приключи посещенията, Козимо забеляза на една елша момиче, което не бе видял дотогава. С два скока се озова там. Девойката бе с прекрасни очи с цвят на синчец и благоуханна кожа. Държеше ведро.
— Как стана тъй, че уж се запознах с всички, а не ви видях?
— Бях за вода на кладенеца. — И се усмихна.
От наклоненото ведро се изсипа вода. Той й помогна да го изправи.
— Значи, вие слизате от дърветата?
— Не, има една крива череша, която хвърля сянка върху кладенеца. Оттам спускаме ведрата. Елате!
Тръгнаха по един клон, прехвърлиха оградата на някакъв двор. Тя го поведе към черешата. Отдолу беше кладенецът.
— Виждате ли, бароне?
— Откъде знаете, че съм барон?
— Знам всичко — усмихна се девойката. — Моите сестри веднага ме уведомиха за визитата.
— Онези, дето играят на бадминтон?
— Ирена и Раймунда, точно те.
— Дъщерите на дон Фредерико?
— Да…
— А вашето име?
— Урсула.
— Вие се придвижвате по дърветата по-добре от всеки друг.