Подир скърбите рано или късно следват радостни събития. Това е житейски закон. Година след смъртта на нашата майка се сгодих за девойка от едно благородно семейство от околността. Какво ли не правих и не струвах, за да убедя моята годеница да свикне с мисълта, че ще дойде да живее в Омброза: страхуваше се от брат ми. Обстоятелството, че там има човек, който се движи между листата, който дебне всяко движение през прозорците, който се появява, когато най-малко го очакват, я изпълваше с ужас. Една от причините беше, че не бе виждала никога Козимо и си го представяше като някакъв индианец. За да избия от главата й страха, устроих обяд на открито под дърветата, на който поканих и него. Той се хранеше над нас на един бук с чинии, наредени на поличка, и трябва да кажа, че макар да не беше свикнал със светските трапези, се държа много прилично. Моята годеница се поуспокои, давайки си сметка, че ако се изключи предпочитанието му към дърветата, брат ми е човек като всички други. Но все пак у нея остана непреодолимо недоверие.
Дори след като се оженихме и се установихме във вилата, тя избягваше, доколкото можеше, не само да разговаря със своя девер, но и да го вижда. А той, бедничкият, от време на време й носеше букети цветя или скъпи кожи. Когато започнаха да се раждат децата, жена ми си втълпи, че близостта на техния чичо би могла да има лошо влияние върху възпитанието им. Не се успокои, докато не възстановихме замъка в нашето старо феодално владение в Рондо, от много отдавна пуст, и не започнахме да прекарваме повече време там, отколкото в Омброза, за да не гледат децата лошия пример.
И Козимо започна да забелязва, че времето минава. Сигнал за това беше дакелът Отимо Масимо. Той остаряваше и вече не се присъединяваше към глутницата ловджийски кучета, гонещи лисици, нито се влюбваше по най-абсурден начин в кучки от порода дог или овчарки, четири пъти по-високи от него. Лежеше почти винаги отпуснат на тревата, като че поради малкото разстояние, което отделяше корема му от земята, не си струваше трудът да става. Изтегнат в подножието на дървото, на което беше Козимо, дакелът вдигаше уморен поглед към своя господар и едва поклащаше опашка. Козимо усещаше някаква неудовлетвореност. Усещаше, че бързотечното време му внушава някакво недоволство от живота, от вечното качване и слизане сред все същите стволове. Вече нищо не му носеше пълно удовлетворение — нито ловът, нито мимолетната любов, нито книгите. И сам не знаеше какво иска: в своето настървение се изкатерваше с голяма скорост до най-стройните и тънки върхове, сякаш търсеше други дървета, растящи по върховете на дърветата, за да изкачи и тях.
Един ден Отимо Масимо стана неспокоен. Сякаш надушваше пролетен вятър. Протягаше муцуна, душеше и отново се просваше на земята. Два или три пъти се надигна, поразтъпка се наоколо и пак се изтегна. Внезапно хукна. Напоследък кучето вече ситнеше по-бавно и току спираше да си поеме дъх. Козимо го последва по клоните.
Отимо Масимо пое през гората. Изглежда, си беше наумил точно определена посока. Макар от време на време да спираше и да вдигаше крак до някой дънер, като си отдъхваше с увиснал език, гледайки господаря си, той бързо се отърсваше и продължаваше нататък, без да се подвоуми. Навлезе в места, рядко посещавани от Козимо, дори почти неизвестни. Бяха в землището, запазено за лов на дук Толемаико. Дук Толемаико беше грохнал старец и кой знае откога не бе ходил на лов, но в неговия периметър никой бракониер не можеше да стъпи, защото пазачите му бяха многобройни и вечно бдителни. Козимо бе имал случай да ги срещне и предпочиташе да няма вземане-даване с тях. Сега двамата с Отимо Масимо навлязоха навътре в територията на дук Толемаико, но нито единият, нито другият възнамеряваше да дига ценен дивеч. Дакелът ситнеше, следвайки своя таен порив, а баронът беше обзет от нетърпение и любопитство да открие къде отива кучето.
Тъй дакелът стигна до място, където гората свършваше. По-нататък се простираше поляна. Два каменни лъва, седнали на пиластри, поддържаха герб. Оттук навярно е трябвало да започне някакъв парк, някаква градина, някаква по-уединена част от имението на Толемаико. Но в действителност се издигаха само два каменни лъва, а отвъд беше поляна, огромна поляна с ниска зелена трева. Едва в далечината се виждаше краят й — фон от тъмни дъбове. По-натам беше небето с лека патина от облаци. Не пееше ни едно птиче.
Гледката изпълни Козимо със страх. Живял винаги сред гъстата растителност на Омброза, сигурен, че може да достигне всяко място по свой път, за барона бе достатъчно да види пред себе си празно пространство, голо пространство под небето, което не може да прекоси, за да усети световъртеж.