Сърцето на Козимо учестено заби. Надяваше се, че амазонката ще се приближи, тъй че да може да й види лицето и че това лице ще бъде прекрасно. Но освен очакването за нейното приближаване и за нейната красота той хранеше и трето очакване, трета надежда, която се преплиташе с другите две. Това беше желанието тази все по-сияйна красота да му помогне да извика отново едно близко и почти забравено усещане, един спомен, останал само като очертание и цвят, а копнеещ да възстанови и всичко останало или по-скоро да се преоткрие в нещо от настоящето.
Стаил тази надежда, беше нетърпелив тя да доближи границата на близката поляна, където се издигаха двата пиластъра с лъвовете. Ала това очакване взе да става мъчително, тъй като забеляза, че амазонката не пресичаше поляната по права линия, а диагонално. Скоро отново щеше да се скрие в гората.
Още миг и щеше да я загуби от погледа си. Но тя рязко отклони коня с намерение да прекоси поляната по друг диагонал, който щеше да й позволи да дойде по-близо до него, преди да изчезне към противоположната страна на гората.
Препускаше на зигзаг, когато Козимо забеляза, че от гората на поляната изскочиха два кестеняви коня, също възседнати от ездачи. Опита се да пропъди веднага тази мисъл; реши, че ездачите нищо не значат, стигаше да ги погледнеш как се въртяха насам-натам зад нея. Очевидно не заслужаваха да им се обръща внимание, ала при все това не можеше да отрече, че го дразнеха.
Ето че, преди да се изгуби от поляната, амазонката и този път обърна коня, но го обърна назад, отдалечавайки се от Козимо… Ала не, конят се завъртя и се устреми насам. Тази маневра сякаш целеше нарочно да обърка двамата щуращи се конници, които действително сега се носеха в галоп далеч от там и още не бяха усетили, че тя препуска в обратна посока.
Наистина всичко се подреждаше: амазонката летеше обвита в слънчева светлина, все по-красива и все по-близка до лелеяния от Козимо спомен. Единственото обезпокоително беше постоянният й зигзагообразен маршрут, който не позволяваше да се предугади нищо от нейните намерения. Дори и двамата ездачи не разбираха накъде отива и се опитваха да следват криволиците й, като изминаваха много излишен път, но с неизменно усърдие и достолепие.
За по-кратко време, отколкото Козимо очакваше, жената на коня стигна до края на поляната близо до него. Премина между двата пиластъра, върху които се бяха възкачили лъвовете, сложени там, сякаш да я почетат. Обърна се към поляната и всичко, което беше отвъд нея, махна с ръка, като че казваше „сбогом“, и препусна в галоп. Профуча под ясена. Яздеше хубаво изправена и Козимо успя да види добре и лицето, и тялото й. Лицето й изглеждаше хем моминско, хем на достолепна жена. Зърна челото й, щастливо, че увенчава такива прекрасни очи, очите й, щастливи, че украсяват такова лице, после носа, устните, брадичката, шията, всяка нейна черта, горда с останалите. И всичко, всичко, всичко напомняше за момичето, което дванадесетгодишен бе видял на люлката в първия ден, когато се изкачи на дървото — Синфороза Виола Виоланте Ондарива.
Това откритие сякаш хвърли Козимо в треска. Понечи да извика, та тя да вдигне поглед към ясена и да го съзре, но от гърлото му излезе само кудкудякане като на бекас. Тя не се обърна.
Сега белият кон галопираше в кестеновата горичка. Копитата удряха разпръснатите таралежчета, като разголваха плодовете, обвити в твърда лакирана кора. Амазонката насочи коня в една, после в друга посока. На Козимо тя се струваше ту далечна и недосегаема, ту я зърваше с изненада, докато скачаше от дърво на дърво. Младата жена се появяваше внезапно в пролуките между дънерите и гонитбата подклаждаше още повече спомена, който тлееше в съзнанието на барона. Прииска му се да извика, да даде знак за своето присъствие, но от устните му излезе само подсвиркването на сива яребица. Тя не му обърна внимание.
Двамата конници, които я следваха, изглежда, още по-малко разбираха намеренията и маршрута й. Продължаваха да препускат в погрешна посока, като се объркваха в храсталаците или се каляха из мочурите, докато тя летеше подобно стрела, сигурна и неуловима. От време на време само отправяше нещо като нареждания или подкани към конниците. Вдигаше ръка с камшиче или откъсваше шушулка от някой рожков и я подхвърляше, сякаш искаше да каже, че трябва да вървят натам. Конниците веднага се втурваха в указаната посока, галопираха през поля и стръмнини, но тя вече се бе насочила другаде и изобщо не ги поглеждаше.