Виола вече се бе обърнала.
— Гаетано! Ампелио! Сухите листа! Пълно е със сухи листа, а към него: — След час в дъното на парка. Чакай ме! — И яхнала коня, препусна да дава нови нареждания.
Козимо се гмурна в гъсталака: искаше му се той да бе хиляди пъти по-гъст, направо море от листа, клони, бодли, цветове от орлови нокти и венерини коси, в което да се хвърли и потопи и едва след като потъне напълно, да си даде сметка дали е щастлив или обезумял от страх.
Възседнал голямо дърво в дъното на парка, с колене, притиснати към клона, Козимо броеше минутите по един стар часовник, принадлежал някога на дядо му по майчина линия генерал Фон Куртевиц, и си казваше: „Няма да дойде“. Ала Виола пристигна почти в уречения час на кон. Спря под дървото, без дори да погледне нагоре. Нямаше нито шапка, нито амазонско наметало; бялата й блуза, гарнирана с дантели, над черната пола й придаваше вид на монахиня. Повдигна се върху стремената на коня и му подаде ръка. Той й помогна от дървото. Като стъпи върху седлото, Виола достигна клона, после, без да го поглежда, бързо се изкачи, потърси удобно разклонение, седна. Козимо кукна в нозете й и започна, като успя да каже само:
— Значи, се върна?
Виола го погледна иронично. Бе все така руса, както в детството си.
— Как узна това?
А той, без да разбере шегата:
— Видях те на поляната в ловния периметър на дука…
— Периметърът е мой. И в коприва да обрасне, все ми е едно! Всичко ли знаеш? За мен, искам да кажа?
— Не… знам само, че си вдовица.
— Наистина съм вдовица… — Удари черната пола, като я разгъна, и заговори бързо-бързо: — Ти нищо не знаеш. Стоиш си на дърветата, през целия ден си буташ носа в хорските работи и пак нищо не знаеш. Омъжих се за стария Толемаико, защото ме заставиха нашите, заставиха ме. Казаха ми, че съм била кокетка и не мога да остана без съпруг. Една година бях дукеса Толемаико и тази година беше най-скучната в живота ми. Със стареца не съм била и една седмица. Няма да стъпя повече в неговите замъци, развалини и миши дупки, със змии да се напълнят дано! Отсега нататък ще живея тук, където живях като дете. Ще стоя, докато ми се ще, разбира се, после ще си ида: вдовица съм и мога да правя каквото си искам. Винаги съм правила каквото си искам, и за Толемаико се омъжих, защото желаех, не е вярно, че ме накараха, държаха само да се задомя на всяка цена, тогава аз си избрах най-стария претендент. „Така ще остана по-скоро вдовица“, казвах си и то се случи.
Козимо беше почти зашеметен от тази лавина от новини и безапелационни твърдения. Чувстваше Виола много далечна: кокетка, вдовица и дукеса, тя принадлежеше към един непостижим свят и всичко, което можа да изрече, беше:
— И с кого кокетничеше?
А тя:
— Ето. Ставаш ревнив. Да знаеш, че няма да ти позволя да бъдеш ревнив.
Козимо наистина изпита ревност, ала веднага си помисли: „Ама как? Ревнив? Но защо твърди, че мога да бъда ревнив спрямо нея? Защо казва: няма да ти позволя? Сякаш мисли, че ние…“.
Със зачервено лице, развълнуван, Козимо желаеше да й говори, да я пита, да я слуша, ала тя сухо го прекъсна:
— Сега ти ми кажи, какво прави?
— О, доста работи правих — взе да разказва той. — Ходех на лов — за глигани, но главно за лисици, зайци, белки и, то се знае, за дроздове и косове; после пиратите, дойдоха на брега, мавритански пирати, имаше голяма битка, чичо ми загина; и четох много книги, заради себе си и за един мой приятел, разбойник, когото обесиха; аз притежавам цялата Енциклопедия на Дидро, дори му писах и той ми отговори от Париж; здраво се трудих, подкастрях, спасих една гора от пожар…
— И винаги ще ме обичаш, безпрекословно и повече от всичко, и си готов да сториш всичко за мен?
При тази неочаквана реплика обърканият Козимо отрони:
— Да…
— Ти си живял по дърветата само заради мен, за да се научиш да ме обичаш…
— Да… да…
— Целуни ме.
Притисна я към дървото и я целуна. Като вдигна очи, разбра, че такава красота не бе виждал преди.
— Ама ти си толкова красива…
— За теб… — И разкопча бялата си блуза. Гърдите й бяха млади, с розови зърна.
Козимо едва ги докосна, Виола се плъзна по клоните, сякаш летеше, той се провираше след нея, пред взора му току се мяркаше полата й.
— Но къде ме водиш? — попита Виола, сякаш той я увличаше подир себе си, а не тя него.
— Оттук — каза Козимо и наистина я поведе.
При всяко преминаване от клон на клон я хващаше за ръка или през кръста и й показваше стъпките.
— Оттук.
Катереха се по маслиновите дървета, надвесени над стръмнина, и от върха на едно от тях морето, което до момента зърваха на късчета в пролуките между листата и клоните, сякаш бе счупено, сега в миг се откри цялото, спокойно, бляскаво и необятно като небето. Хоризонтът се простря широк, висок и небесносин, опънат подобно стрела и пуст, без ни едно-едничко платно, брояха се едва загатнатите дъги на вълните. Само едно леко всмукване, като въздишка, пробягваше по камъчетата на брега. С полузаслепени очи Козимо и Виола се гмурнаха в тъмнозелената сянка на листака.