Във въздуха витаеха републиканските настроения: задаваха се сурови и същевременно разпуснати нрави. Козимо, ненаситен любовник, беше стоик, аскет, пуритан. Неизменно дирещ любовно блаженство, оставаше враг на сладострастието. Стигаше дотам, че нямаше вяра в целувката, в милувката, в словесното ласкателство, във всичко, което затъмнява или претендира да замести природната естественост. С Виола откри пълнотата на чувствата, с нея той никога не позна проповядваната от теолозите тъга след любовния акт; на тази тема дори написа едно философско писмо на Русо, който, може би смутен, не му отговори.
Ала Виола беше изискана, капризна, разглезена жена, католичка телом и духом. Любовта на Козимо разпалваше чувствата, но оставяше незадоволени прищевките й. Оттук идваха разногласията и мрачните негодувания. Но те траеха кратко, толкова разнообразен беше техният живот и светът наоколо.
Уморени, търсеха свои тайни убежища сред дърветата с гъст листак: хамаци, които обгръщаха телата им като огънато листо, или висящи павилиони с литнали от вятъра завеси, или пък ложета от птичи пера. В тези изкусни изобретения се разгръщаше геният на дона Виола: където и да се намираше, маркизата притежаваше дарбата да създава около себе си уют, разкош и сложно удобство — сложно на вид, но тя го постигаше с чудотворна лекота, защото всяко нещо, което пожелаваше, трябваше веднага да го види осъществено на всяка цена.
В техните въздушни алкови кацваха да попеят червеношийки, в шатрата влитаха гонещи се двойки пеперуди. През летните следобеди, когато сънят оборваше двамата влюбени, току се вмъкваше катеричка, търсейки нещо за хапване, и милваше лицата им с пухкавата си опашка или захапваше някой палец на крак. Тогава придърпваха по-внимателно платнищата, но едно семейство сънливци взе да гризе покрива на павилиона и той се срути отгоре им.
По това време те се разкриваха един на друг, като разказваха за живота си и се отрупваха взаимно с въпроси.
— И самотен ли се чувстваше?
— Липсваше ми ти.
— Но самотен спрямо останалия свят?
— Не. Защо? Винаги имах какво да правя с други хора: берях плодове, подкастрях дървета, изучавах философия с абата, бих се с пирати. Не е ли така при всички човеци?
— Само ти си такъв, затова те обичам.
Ала баронът не беше още разбрал добре какво приемаше Виола в него и какво — не. Понякога за нищо и никакво, за една дума или някакъв намек от негова страна, избухваше гневът на маркизата.
Например той казваше:
— С Джан дей Бруги четях романи, с рицаря адвокат правех проекти за напояване…
— А с мен?
— С теб правя любов. Както преди берях плодове, подкастрях дървета…
Тя мълчеше неподвижна. Козимо веднага усещаше, че е разпалил гнева й: очите изведнъж ставаха ледени.
— Какво има, Виола, какво казах?
Тя беше вече далеч, сякаш не го виждаше, нито го чуваше, на стотици мили от него, с мраморно лице.
— Ама почакай, Виола, защо, чуй ме…
Виола ставаше и ловко, без нужда от помощ, слизаше от дървото. Козимо не беше още проумял каква бе неговата грешка, не бе успял дори да се замисли, може би предпочиташе изобщо да не мисли, да не проумява, та по-лесно, с чиста душа да заяви своята невинност.
— Но не, не ме разбра, Виола, слушай…
Следваше я до най-ниския клон.
— Не си отивай, не прави така, Виола…
Сега тя проговаряше, но на коня, който вече отвързваше, качваше се на седлото и си тръгваше.
Козимо изпадаше в отчаяние, скачаше от дърво на дърво.
— Не, Виола, кажи ми!
Тя галопираше. Той я следваше по клоните.
— Умолявам те, Виола, обичам те! — Ала вече не я виждаше. Мяташе се по огъващи се клони с рисковани скокове. — Виола! Виола!
Когато беше сигурен, че я е загубил, и не можеше да спре риданията си, ето я, минава в галоп, без да вдига поглед.
— Гледай, гледай, Виола, какво правя! — И започваше да удря голата си глава (наистина доста твърда) в някой ствол.
Тя дори не го поглеждаше. Вече беше далече. Козимо я чакаше да се върне, лъкатушейки между дърветата.
— Виола, отчаян съм! — И се хвърляше с главата надолу в празното, държейки се с краката за тънък клон, като налагаше яростно с юмруци главата и лицето си, или пък започваше да чупи с унищожителна ярост клоните и един листат бряст за няколко мига биваше оголен, сякаш бе минала градушка.
Никога обаче не заплаши да се убие, нещо повече, не заплаши с нищо, изнудванията не бяха в характера му. Онова, което чувстваше, че трябва да направи, го правеше и го обявяваше тогава, а не преди това.