— Тогава какво имаш предвид? Не те разбирам, Филип. Каква нова жестокост искаш да изпробваш върху мене?
— Много мислих, откакто те намерих в дома на Дейзи Уилсън, и дойдох до неизбежното заключение, че двамата непрекъснато ще воюваме един срещу друг, ако аз те принудя да се върнеш в Белфонтен и да възстановим съпружеските си отношения. Най-малкото, това дете винаги ще стои между нас. Сигурен съм в това точно както съм сигурен, че не мога да живея в една къща с тебе и да не се държа като твой съпруг. Ти си твърде привлекателна, за да стоя настрана от тебе. — Той замълча и се изкашля, сякаш думите му бяха причинили болка.
Габи слушаше внимателно, но не можеше да повярва на онова, което казваше Филип, не се осмеляваше да попита как смята той да я освободи. Докато говореше, лицето му оставаше непроницаемо, очите забулени, само един мускул потрепваше около челюстта му, издавайки чувствата му.
— Когато стигнем Мартиника — продължи Филип, сякаш четейки мислите й, — ти си свободна да избереш къде и как искаш да живееш. Можеш да се върнеш с мене в Белфонтен и да бъдеш моя съпруга във всяко отношение, можеш да останеш в градската ми къща в Сен Пиер или… или… да отидеш при Дювал, ако наистина искаш. Аз няма да ти преча.
Габи бе смаяна и озадачена. Да не би той да говори сериозно, запита се тя. Наистина ли би й позволил да живее открито с Марсел, без да й даде развод? Поради очевидни причини тя не можеше да живее заедно с Филип в Белфонтен. Не искаше да се настани и в градската къща, защото там Филип и Амали лесно можеха да я намерят. Трябваше да мисли за детето на Филип, да го пази от Амали, дори от самия Филип. Инстинктивно съзнаваше, че Марсел ще се зарадва да я приеме у дома си, няма да иска нищо от нея, дори ще се грижи за детето й. Но дали тя самата го искаше? В края на краищата, той щеше да очаква от нея нещо повече от обикновено приятелство и предвид обстоятелствата неговите очаквания нямаше да бъдат неоснователни. Тя знаеше, че Марсел я обича. Колко дълго един влюбен мъж може да се задоволи с целомъдрени целувки и прегръдки, в които липсва страст? Когато детето й се роди, той ще иска да стане неин любовник и тя не би могла, не би трябвало да му откаже, защото му дължеше благодарност. Може би, замисли се тя, може би… възможно беше да го обикне, както някога бе обикнала Филип.
Филип се взираше навън в гъстата сива мъгла, докато Габи мислеше и решаваше собственото си бъдеще. Той внимаваше на лицето му да не се изпише неспокоен израз, но дълбоко в сърцето си знаеше какво ще реши тя, защото страшните сенки от миналото изведнъж изпълзяха и започнаха да го преследват.
Виолетовите очи на Габи плашеха Филип, те проникваха в дълбините на душата му. Преди да бе казала какво е крайното й решение, тя се чувстваше задължена отново да заговори за тяхното дете. Дължеше на това невинно създание поне един опит за помирение, трябваше да се опита да го убеди, че не му е изневерила с Марсел. Габи си пое дълбоко и мъчително дъх и запита:
— Ако се върна в Белфонтен и бъда твоя съпруга във всяко отношение, ще намериш ли в сърцето си поне мъничко сили да приемеш и обичаш това дете като собствено?
Дългите гъсти мигли се спуснаха, за да прикрият чувствата й. Габи зачака с разтуптяно сърце какво ще отговори Филип; няколко прости думи, които щяха да променят живота й.
— Да ми прости господ, но не мога! — извика Филип, почти давейки се в собствените си думи, проклинайки гордостта си, която отказваше да й даде благото на съмнението; съмнение, което щеше да го преследва до гроба.
— Аз нося твоето дете, Филип — настоя Габи меко и с тъжен глас. — Не може да е другояче. Ти си бащата на това дете, точно както бе баща и на сина, който изгубих. Докато смяташ, че съм ти изневерила, аз не мога да се върна с тебе в Белфонтен, нито мога да живея като твоя съпруга.
Прекланяйки се пред неизбежното, с тъжни очи, примирен, Филип проговори:
— Ще отидеш при Дювал. — Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.
До този момент Габи не беше сигурна дали ще отиде при Марсел. Но напълно сигурният тон на Филип и тъжното му изражение решиха нещата вместо нея.
— Ако Марсел ме иска, ще отида при него — каза тя и отмести очи от потресеното му лице.
— Разбира се, че ще иска — изрече остро Филип, — на детето му е необходим баща, нали, малката ми?
Габи го загледа мълчаливо. Това ли беше мъжът, който се кълнеше, че няма да я остави да си отиде? Горчивите му думи укрепиха решението й да приеме свободата, която той й даваше, и да изгради своя живот и този на детето си без него.
— Така да бъде — прошепна Габи с едва чут глас.