Външно Габи изглеждаше доволна. Марсел се грижеше за нея и за здравето й и макар че нямаше яка конструкция, докторът също бе доволен. Вътрешно обаче тя не бе толкова щастлива, колкото би била, ако Филип беше приел своето дете и я бе отвел в Белфонтен със себе си. Тъй като разбираше, че подобно нещо няма да се случи, с наближаването на съдбовния ден тя все повече обръщаше очи към Марсел. Беше се държал толкова добре, толкова мило, че Габи нямаше сърце да му откаже целувките и ласките, за които той копнееше. Сърцето й се стопляше, като виждаше каква наслада получава той, когато усети как бебето се движи в нея. От време на време Габи дори вярваше, че Марсел е бащата на нейното дете!
В Белфонтен Филип се занимаваше с прибирането на захарната тръстика, работеше без почивка и едва късно след смрачаване се стоварваше уморен на леглото, без да е в състояние даже да мисли. Но така бе пожелал. През тези дни мислите му летяха в една единствена посока… към Сен Пиер и Габи. Дори златистото тяло на Амали не можеше да измести Габи от ума му. Щом задоволеше жаждата си с Амали и моментите на блаженство отлитнеха, той й заповядваше да напусне леглото му, отвратен от самия себе си.
Дори Амали не можеше вече да вдъхне на Филип страстта, на която тя знаеше, че е способен; искрицата, огънят на тяхната любов липсваше. Независимо колко го дразнеше и предизвикваше, реакцията му беше все една и съща — автоматична, дистанцирана, безстрастна. Понякога, въпреки че ставаше жесток и се нахвърляше диво върху нея, той всъщност я наказваше със страстта си. Каквото и да правеше Амали, за да му се хареса, резултатите бяха все едни и същи; след като всичко свършеше, Филип я пропъждаше от леглото си, сякаш тя не означаваше нищо за него, сякаш беше само инструмент за задоволяване на страстта му.
Една нощ в началото на август, след като Филип беше получил бележка от Марсел относно здравето на Габи, той седна в оскъдно осветената си стая и пи до късно след полунощ, взирайки се в празното пространство, а на тъмното му слабо лице се бе отпечатал размисъл. Ако не бе така потънал в мислите си, щеше да чуе нежните стъпки в стаята. Едва когато Амали му зашепна тихо на ухото, той усети присъствието й.
— Какво искаш, Амали? — изломоти той. — Тази нощ нямам нужда от тебе.
Амали трепна от суровите му думи, но не му позволи да я отклони от намеренията и, а те бяха да замести Габи в сърцето му.
— Позволи ми да те обичам тази нощ, господин Филип — прошепна тя с кадифен глас, обвивайки златистите си ръце около шията му.
— Махай се! — произнесе неясно Филип и я бутна силно. Изведнъж ръцете му опряха в едни оголени, твърди гърди и Амали изстена, когато той несъзнателно стисна топлите нежни кълба, усещайки под дланите набъбналите, щръкнали зърна. Тя се люшна към него и той я придърпа в скута си, заравяйки глава в нежната извивка на шията й.
— Ти имаш нужда от мене — прошепна Амали с дрезгав глас. — Само от мене. Забрави я, тя не те заслужава. Помисли си колко пъти те предаде. Мисли само за твоята Амали, господин Филип. Само Амали те обича, любов моя. Обожавам те!
— Да — потвърди Филип, вече възбуден от горещата, чувствена плът, която усещаха търсещите му ръце, която потръпваше и се стремеше към неговия допир. Вдигайки Амали от скута си, той се изправи несигурно, и със залитане я отнесе в леглото си.
— Твоята нежна, сладка плът ми принадлежи. Само ти ми остана вярна.
Изговаряше думите неясно, но ръцете му бяха сръчни и сигурни в пътешествието си надолу по кадифеното й тяло. Търсещите му устни я засмукваха и я караха да подлудява от страст, откривайки сърцевината на нейното желание. Страстта на Филип се разпалваше с всяка изминала секунда. Не бе горял в такъв огън от последния път, когато бе притежавал Габи в нощта, преди да акостират на пристанището.