Но Филип на изпитваше никакво съжаление. Бе като обезумял, непреклонен, безчувствен, решен.
— Истината, кучко такава! Какво си направила на Габи?
— Ще ти кажа, само не ме удряй пак! — Тя погледна уплашено към огромната ръка и когато я видя, че се отпуска надолу, заговори: — Една нощ аз… накарах да изнесат госпожа Габи от леглото й и да я сложат на олтара на Дамбала.
— Да те вземат дяволите! — изруга Филип. — Ти си искала да я принесеш в жертва на онази… онази змия? — Не можеше да повярва, че Амали ще стигне дотам в стремежа си да се отърве от съперница.
— Не! — отрече тя, борейки се за живота си. — Никога нямаше да я убия. Исках само да я изплаша и тя да те остави. Исках да обичаш само мене. Ние двамата сме едно цяло, господин Филип. Нима това, че сега се любихме, не го доказва? Можеш ли да кажеш, че съпругата ти те задоволява така, както аз? Със сигурност нейната страст бледнее в сравнение с огъня в кръвта ми.
Малката ръка на Амали се плъзна смело по тялото на Филип и обхвана неговата мъжественост.
Тя бе неподготвена за удара му и главата й отлетя настрани.
— Какво стана с Габи на този олтар? — запита Филип; горещите й молби не бяха успели да го умилостивят.
Амали разбра, че той няма да се успокои; щеше да я измъчва, докато не научи всичко, което трябва да знае. Със замаяна от ударите му глава, с почти затворени, подути очи, с пламнали бузи тя разказа всичко, което се бе случило при олтара на Дамбала, без да пропусне нищо с изключение на съвкуплението си с огромния черен роб на земята пред олтара.
— Не мога да повярвам, че си способна на такава жестокост — каза Филип, поклащайки с неверие глава след края на нейния разказ. — Ако Жерар не бе дошъл тогава, кой знае какво щеше да се случи. Виждал съм вашите езически ритуали. Знам в каква лудост изпадат вашите хора при вида на тази проклета змия. Нищо чудно, че Габи е избягала от Белфонтен, сигурно е полудяла от страх.
Докато Филип с широко отворени очи, в които се четеше ужас, се опитваше да си представи бялото тяло на Габи привързано на студения каменен олтар, Амали видя, че има възможност да избяга, и скочи като пантера от леглото. Филип я сграбчи за глезена още преди да бе слязла от леглото, и тя тупна на пода. Той стана и прекрачи през неподвижното й тяло. Когато
Амали не помръдна, Филип се отправи към вратата и извика Жерар така високо, че можеше да събуди всичките прислужници, които спяха на третия етаж.
След минути Жерар се появи на вратата с лампа в ръка и озадачен израз на лицето. Следваше го леля Луиз, облякла пеньоар над нощницата.
— Какво има, господин Филип? — запита сънено Жерар. Силният писък на леля Луиза подсказа на Филип, че е забелязала голото и насинено тяло на Амали, простряно в краката му.
— Какво сте направили на малкото ми момиченце? — извика тя и коленичи до дъщеря си. Когато видя подутото лице на Амали, започна да плаче сърцераздирателно. — Какво сте й направили?
— Само това, което заслужава — отговори студено Филип. — Би трябвало да заповядам да я бичуват. И вие двамата не сте по-добри. Как смеете да скривате отвратителните й деяния от мене! Със сигурност не сте съучастници в тях, нали? Господи! Габи можеше да бъде ухапана от онази отровна змия или изнасилена от онзи роб, обезумял от страст!
— Не — отрече яростно Жерар. — Пристигнах там, преди да й бяха навредили. Амали ревнуваше от госпожа Габи, но никога не би допуснала да я наранят.
— Би трябвало да заповядам да я бичуват или още по-добре да я продам!
Леля Луиз остро си пое дъх и вдигна очи нагоре, така че се виждаше само бялото. Амали, която вече бе седнала с помощта на майка си, се хвърли в краката на Филип, умолявайки и викайки:
— Прости ми, господин Филип! Не продавай своята Амали! Бичувай ме, но не ме продавай, моля те!
Филип погледна без никакво чувство златистото тяло, което някога му бе давало толкова удоволствие, и знаеше, че не би могъл да се застави да обезобрази прекрасната й плът. Имаше само една алтернатива.
— Махнете я от очите ми и я заключете в помещението за слугите — заповяда Филип, без да обръща внимание на смаяния поглед на Жерар.
— Какво ще правите с моето дете, господин Филип? — запита леля Луиз, която за пръв път в живота си усети, че мрази своя господар. — Тя се е родила в Белфонтен. Това е нейният дом. Взехте я, когато беше още дете. Ако поне малко ме обичате, не я продавайте!
— Не искам никога повече да я виждам. След като приберат тръстиката, възнамерявам да я продам в Сен Пиер.
— Но аз ти принадлежа! — захлипа Амали. — Не искам друг господар! Обичам те! Обичам те!
— Ти обичаш само себе си — изфуча Филип, когото молбите й не бяха размекнали. — В Сен Пиер има много хубави публични домове и ще се погрижа да бъдеш настанена в най-добрия.