— Как се казва корабът? — запита Лафит.
— „Наветрен“.
— Не видяхме следи от корабокрушение, затова предполагам, че корабът е стигнал невредимо Ню Орлиънс. Ще пратя някого от моите хора да провери. А сега, госпожице, ако мога да узная името ви…
Габи се поколеба, после сви рамене.
— Аз съм госпожа Габриела Сен Сир.
— Значи сте омъжена. В такъв случай трябва веднага да осведомим съпруга ви, че сте жива и здрава. Сигурно се е побъркал от мъка, мислейки, че сте мъртва.
— Не, не! — извика развълнувана Габи. — Моля ви, не искам да се връщам при него. Не ме пращайте при него. Умолявам ви.
— Госпожо Сен Сир, успокойте се. Сега няма да говорим за това. Свободна сте да останете на Баратария колкото искате. Макар че някои ме наричат пират, контрабандист и убиец, вие няма да пострадате, щом сте под покровителството на Жан Лафит.
— А има ли нещо вярно във всичко това? — запита Габи в пристъп на страх.
Той се изсмя гръмогласно.
— Всичко това е вярно, госпожо, всичко. Но аз съм преди всичко любезен домакин и вие сте моя гостенка за толкова време, колкото пожелаете. Оставям ви в нежните ръце на моята Мари — и той отправи ослепителна усмивка към дребничката, приятна жена до себе си.
Когато той се оттегли, Габи погледна въпросително към Мари.
— Наистина ли е пират?
— О, може и така да се каже — отговори тя, макар че любовта, която блестеше в очите й, подсказваше, че в нейното сърце той е всичко друго, само не и това. — Но напада само галеоните на ония проклети донове, испанците. В Ню Орлиънс всички търсят Жан, за да купуват съкровищата, които е взел от испанците. Никога не е нападал американски кораби — закле се тя, — но американците отхвърлят помощта му.
Думите на Мари смутиха Габи и момичето явно го разбра, защото бързо смени темата.
— Но това няма значение, госпожо Сен Сир, важното е вие да си починете и да оздравеете. По-късно ще поговорим.
— Моля, наричайте ме Габи — настоя тя.
— Благодаря. Значи, Габи.
— От колко време съм тук, Мари? — запита Габи, докато Мари се суетеше около нея.
— Една седмица.
— Една седмица! — възкликна Габи невярващо.
— Да, и не бяхме сигурни, че изобщо ще се свестите. Но слава на бога, събудихте се и сега трябва да възстановите силите си — настоя Мари. — Ще ви оставя и ще се погрижа да ви приготвят нещо за ядене. А вие междувременно си починете.
Когато остана сама, Габи не можеше да мисли за друго освен за Филип. Очите й потъмняха, когато се запита дали се е спасил и дали изчезването й го е натъжило. Не, реши тя, това не може да му е причинило чак толкова голяма мъка. И ако успееше да постигне своето, той никога нямаше да научи, че тя е жива. По-късно щеше да стигне до Ню Орлиънс, да намери сестрата на Марсел. Но сега щеше да остане на Баратария с Жан и Мари, докато не разбере със сигурност, че Филип се е върнал жив и здрав в Мартиника.
Изминаха почти две седмици, преди Габи да се почувства достатъчно здрава, за да се осмели да излезе навън. По-голямата част от това време тя прекара в компанията на Мари в стаята, която свикна да смята за своя. Жан Лафит я посещаваше толкова често, колкото позволяваха задълженията му, и винаги бе учтив и внимателен. Вече не стана дума да се изпрати известие на Филип къде е съпругата му, макар че неговите хора бяха узнали, че „Наветрен“ е акостирал в Ню Орлиънс.
Един ден Мари се появи с купчина красиви рокли и бельо — коприна, сатен, батиста и брокати във всички цветове на дъгата.
— Това е за вас — каза тя, усмихвайки се на смущението й.
— Всичко? — удиви се Габи. Никога не беше виждала нещо по-красиво от дрехите, пръснати по леглото й. Сандъкът, с който бе тръгнала от Франция, със сигурност не съдържаше нищо подобно.
— Подарък от Жан. Той желае да вечеряте днес с нас. Идват ни гости и ние двете трябва да бъдем домакините. Тоест, ако чувствате сили да го направите — добави Мари.
— Разбира се, на драго сърце. Вие и капитан Лафит бяхте толкова мили с мене, че с радост ще направя нещо за вас.
— Добре — каза Мари. — Сега нека ви изберем внимателно рокля. Нали не искаме да се каже, че любовницата и гостенката на капитан Лафит не са изглеждали великолепно?
Габи невярващо загледа красивото, жизнерадостно момиче. Поради някаква причина тя мислеше, че Мари е съпруга на Лафит. Двамата показваха такава любов един към друг, че не беше възможно да се помисли, че не са съпруг и съпруга.
Мари видя изражението на Габи и побърза да й обясни.
— Това шокира ли ви? — запита тя. — Искам да кажа, че съм любовница на Жан?
Габи премига, но се опита да не показва колко е смаяна.
— Не — изрече тя бързо. — Но вие с Жан сте толкова влюбени един в друг, че ми е трудно да разбера защо не се ожени за вас. Сигурно не ви е приятно да му бъдете само любовница?