В този момент капитанът млъкна стреснато, когато Жан подаде документа на Мари.
— Какво мислиш, скъпа? — запита той нехайно. — Да позволим ли на британските кораби да влязат в Баратария?
Мари прегледа набързо двата документа.
— Тридесет хиляди долара са много пари, Жан — съгласи се тя. — Но са нищо в сравнение с печалбата от доходния ти бизнес с американците в Ню Орлиънс. Съкровищата, които отнемаш от доновете, красят най-хубавите домове в Ню Орлиънс.
— Не забравяйте капитанския чин, господин Лафит. Ще бъдете уважаван член на кралската флота. Вече няма да бъдете пират, от когото всички се страхуват.
Жан отметна глава и се разсмя гръмогласно.
— Ако не вярвате, че ме уважават, питайте гражданите на Ню Орлиънс. Те ще ви кажат, че не само ме уважават, но и съм на почит в града им.
— Значи не приемате предложението ни? — изрече сковано капитан Тримейн.
— Не съм казал това — бе нехайният отговор на Лафит.
Сърцето на Габи се сви. Нима Лафит ще се присъедини към англичаните? Но думите му подсказваха, че по-скоро обмисля предложението. Лицето й стана така сериозно, че Мари я бутна под масата и прошепнала не се безпокои, Жан знае какво прави.
— Ще размисля над предложението на вашата държава, капитан Тримейн — обяви Жан. — Как да се свържа с вас, когато взема решение?
— Можете да контактувате пряко с мене, но пратеникът, за когото споменах, ще бъде в Ню Орлиънс. Той има къща на улица „Дюмейн“ номер тридесет и можете да му пратите съобщение на този адрес.
Скоро след това англичаните отплаваха към кораба си. Повече не стана дума нито за тях, нито за документите, които лежаха на масата.
— Благодаря, Габи — каза Жан, обръщайки се свойски към нея, — че почетохте трапезата ни с вашата очарователна красота. — После продължи сериозно. — Мари ми обясни защо не искате да се върнете при съпруга си и аз съм напълно съгласен. Можете да останете тук като наша гостенка колкото пожелаете. Сега, когато се възстановихте от преживяното в морето, чувствайте се свободна да опознаете нашия малък остров. Разхождайте се където искате. Никой няма да ви стори нищо лошо.
— Благодаря, капитан Лафит — изрече мило Габи. — Ще остана само докато бъда сигурна, че съпругът ми вече не е в Ню Орлиънс. След това ще се погрижа за бъдещето си.
На другата сутрин английските кораби бяха отплавали, само флотата на Лафит стоеше закотвена в залива. След закуска Мари разведе Габи из огромната къща на любовника си. Тя бе обширна, но не и хаотична, защото Лафит я бе планирал да бъде удобна и приятна. Беше великолепна, с дълга веранда, която я заобикаляше отвсякъде и я пазеше от лятното слънце и зимните ветрове. Тежки дървени капаци защитаваха остъклените прозорци.
Ключовата дума тук беше „изобилие“ — изобилие от сребро, стенни облицовки, орнаментирани мебели, изящни статуетки и ценни килими. В кухнята имаше всевъзможни храни, а студената изба за вина, изкопана под самата къща, приютяваше бутилки бренди и вино от десетина страни.
Понякога сама, но повечето пъти придружавана от Мари, Габи опознаваше Баратария. Островът беше добре укрепен, макар че някои от насипите бяха унищожени от обстрела на американската флота. Тя научи, че хората, живеещи тук, се ръководят от строг кодекс на честта. Жените имаха същите права като мъжете. Макар че бяха най-различни по цвят — от най-бели до абаносово-черни, — бяха свободни да живеят и да се омъжват за когото си искат. По белия пясък, заобикалящ ниските хълмове, се виждаха пръснати колиби, преобърнати лодки и дълги скари за сушене на месо и риба.
Повечето контрабандисти бяха сурови мъже, които изглеждаха като пирати и се държаха като такива. Макар че доста от тях я заглеждаха скришом, никой не се осмели да се приближи до нея, особено когато биваше в компанията на Мари. Някои от жените завиждаха на положението й и тя усещаше враждебността им, докато се скиташе из острова.
Мари разказа на Габи, че Лафит е заблуждавал англичаните, докато в същото време е пратил спешни писма до губернатор Клейбърн и генерал Джаксън. Напоследък той беше толкова зает, че едва я забелязваше и все повече от неговите хора започваха открито да се зазяпват в нея. Тя разбра, че на престоя й в Баратария идва край.
Един ден, скоро след идването на англичаните, Мари й каза, че пак ще имат важни гости за вечеря.
— Този път са американци — допълни Мари. — Представители на самия генерал Джаксън. Може би сега ще повярват на Жан и ще приемат помощта му.