— Отхвърлил е предложението на англичаните? — запита Габи.
— Боже господи! — възкликна Мари. — Та той изобщо не смяташе да го приеме! Освен тридесетте хиляди долара и капитанския чин, който му предлагаха, англичаните искаха от Жан да обещае, че няма да напада никакви испански кораби. Във втория документ от кралската флота имаше директна заплаха — или ще им помогне във войната срещу американците, или Баратария ще бъде разрушена от английските кораби. Жан толкова се ядоса, че едва се сдържа да не ги изхвърли от острова.
— Мислиш ли, че ще нападнат, ако Жан се съюзи с американците? — запита Габи.
— Възможно е, защото дори сега английските кораби дебнат някъде наоколо — каза тя и махна към околностите на залива. — Но по-големият проблем е, че някои от хората на Жан са арестувани в Ню Орлиънс и губернаторът не отговаря на писмата му. Той е под огромен натиск. Затова отиде направо при генерал Джаксън. Не може да се споразумее с губернатор Клейбърн, а вече няма никакво време.
— Значи генерал Джаксън смята предложението му да помогне за много сериозно, щом праща свои хора да се срещнат с него.
— Така се надява и Жан — въздъхна замислено Мари. — Той може да е французин, но е преди всичко луизианец и американец.
Двете жени се бяха погрижил да блеснат с външността си и тази вечер. Дългите сребристи къдрици на Габи и виолетовите й очи изпъкваха на фона на кехлибарената рокля. Белите й рамене и горната част на гърдите й се издигаха гордо над дълбокото деколте. Тъмнокосата красота на Мари бе подчертана от зеления сатен, който обгръщаше стегнатото й младо тяло като втора кожа. Черните очи на Жан блеснаха, когато ги представи на двамата млади мъже, които разговаряха оживено с него. Говореха на английски, както британските офицери — Габи бе научила добре този език в манастира. Лафит я представи само с малкото й име; тя го бе помолила да не обявява фамилията й, защото бе възможно тези мъже да познават Филип.
По-възрастният, капитан Робърт Стоун, като че ли не можеше да откъсне очи от нея още от мига, когато му бе представена. По-младият, лейтенант Питър Грей, я изгледа от глава до пети, но я поздрави любезно. Когато чуха името й, двамата се спогледаха и от това по гърба на Габи полазиха тръпки.
По време на вечерята Габи започна да се чувства все по-неудобно, докато живите сини очи на капитан Стоун я гледаха изпитателно. Дори Мари забеляза това и вдигна изписаните си вежди, когато улови погледа на Габи. Тя го изучаваше изпод спуснатите си клепачи, докато той бе потънал в разговор с Жан. Лицето му изглеждаше толкова открито и момчешко в сравнение с мрачното изражение на Филип. Беше почти също толкова висок, с великолепно тяло, но приликата свършваше дотук. Непокорната му руса коса падаше над очите всеки път, щом направеше движение с глава. Широката му момчешка усмивка обезоръжаваше Габи. Тя се изчервяваше силно всеки път, щом погледнеше към нея, а това ставаше доста често. Той не изглеждаше страшен, очите му гледаха мило. Габи никак не можеше да си го представи като войник, защото нямаше изглед на човек, който убива.
Лейтенант Грей, макар да беше по-млад, изглеждаше по-възрастен. Сивите му очи й напомняха за Филип, тя не можеше да проникне през кремъчната им бариера. Изглеждаше разумен не за годините си и тя инстинктивно усети, че сигурно не му е трудно да убива. Габи потръпваше всеки път, щом погледът му се спреше на нея. Той я гледаше не като желана жена, а като стока, която би могла да се продаде. Това я изнервяше много и тя с радост посрещна края на вечерята, когато Жан отведе двамата мъже в кабинета си, за да пийнат бренди, да изпушат по някоя пура и да говорят по работа. Любезност, каквато не бе проявил към англичаните. Габи не остана да приказва с Мари, а се качи веднага в стаята си.
Щом остана сама, тя се замисли какво може да означават погледите, които американците си бяха разменили, когато Жан им я представи, и замисленият проблясък в очите на лейтенант Грей. Въпросите се гонеха в ума й. Дали Филип е още в Ню Орлиънс и дали я смята за жива, макар да не е намерил и следа от нея? Разхождайки се неспирно из стаята, тя не можеше да се удържи и все поглеждаше към залива. Искрящата вода, лунните лъчи, наситеният с аромати ветрец я канеха да излезе навън. Габи облече един пеньоар над нощната си дреха, тихо се измъкна от къщата и слезе по стъпалата на верандата. Всичко беше тихо. Тя знаеше, че Жан отдавна е приключил разговора си с американците и всички вече са си легнали. Мидените черупки по пътеката захрущяха под краката й, когато тя се отправи към белия пясък на плажа. Мина покрай часовия, но той не я спря. Позна го — имаше жена и деца в Баратария.