Роб пристъпи към коня и му заговори тихо, а после се върна при Габи. Настани я на гърба на коня, подаде й вързопчето с дрехи и се качи зад нея. Сбогуваха се с мъжете около огъня и потеглиха в тъмното. На Габи й се стори, че ще вървят вечно по виещата се пътека, но накрая излязоха на пътя. Едва тогава Роб се обади:
— Студено ли ти е, скъпа? — запита той загрижено и я притисна до себе си.
— Малко — отговори Габи и се сгуши в топлата му прегръдка.
— Светкавица скоро ще ни откара до Ню Орлиънс — каза той, потупвайки гальовно стройните хълбоци на животното. — Впрочем — добави той с палаво блеснали очи, — ти си едно привлекателно момче.
Габи се изчерви силно, но бе благодарна, че той е в такова весело настроение.
— Светкавица твой кон ли е? — запита тя.
— Да, хората на Лафит се грижеха за него, докато аз бях в Баратария.
Продължиха да яздят мълчаливо и след известно време Габи запита:
— Колко път имаме още до Ню Орлиънс?
— Не е много. Моята квартира е в старите казарми на улица „Роял“. Там ще прекараме остатъка от нощта. Ще те вмъкна тайно през задната стълба, а утре ще потърся друга квартира, щом предам на генерал Джаксън писмата от Лафит.
— Лафит ще се присъедини ли към американците?
— Убеден съм, че има искрено желание да ни помогне. Само иска неговите хора да бъдат освободени от затвора, както и пълно опрощение за него и хората му.
— Генерал Джаксън ще се съгласи ли с това?
— Сигурен съм — особено след като получи пълния ми доклад и прочете писмата от Лафит.
Скоро пред тях блеснаха светлините на града и те тръгнаха по пустите улици. Минаха под една арка и влязоха в някакъв вътрешен двор; Роб подкара Светкавица към конюшнята, слезе от седлото и помогна на Габи. Сложи пръст на устните си, хвана я за ръка и я поведе по една желязна стълба към втория етаж на двуетажната постройка. Когато се качиха, Роб спря пред една врата, извади ключ и я въведе в стаята.
Запали лампата и Габи се огледа любопитно. Стаичката беше безупречно чиста, но обзаведена доста оскъдно. Тя погледна с копнеж към леглото, беше уморена, но бързо извърна очи, когато усети Роб да я гледа със странно изражение.
— Габи, сигурно си уморена — каза той, вземайки вързопчето от ръцете й. — Ела, трябва да си починеш.
Без да й даде време да възрази, той я вдигна на ръце и внимателно я положи на мекото легло. Свали качулката и загледа омаян дългите сребристи къдрици, които се разпиляха по раменете й. Хвана копринените кичури с две ръце, вдигна ги към лицето си и вдъхна лимоновия аромат, който се носеше от тях.
— Габи, аз… — започна той с дрезгав глас.
— Не, Роб — въздъхна Габи, осъзнавайки какви чувства се надигат у него. — Не го казвай. Моля те. Ние сме добри приятели; между нас не може да има нищо повече.
Болката замъгли ясните му сини очи, но той не възрази.
— Съжалявам, Габи. Наистина съжалявам. Обичам те и те искам отчаяно, но няма да те насилвам. Когато дойде време, ти ще станеш моя и да вървят по дяволите брачните клетви.
След това той дръпна покривката от леглото и се приготви да си постели на пода. Габи бе смаяна от това, колко лесно приема той нейните желания. Ако можеше Филип да прояви поне малко от търпението и любовта на Роб…
Събуди се в стая, преливаща от слънчева светлина. В миг си спомни къде е, а в следващия миг осъзна, че Роб го няма в стаята. Покривката, на която бе спал, беше грижливо сгъната и сложена в долния край на леглото. Върху нея имаше едно листче. От бележката Габи разбра, че той е отишъл при генерал Джаксън. Молеше я да го чака и да не излиза навън.
Като видя на умивалника кана с вода — без съмнение, Роб бе помислил и за тоалета й, — тя се изми, после се облече в скромна рокля. Мари се бе погрижила да й приготви достатъчно дрехи, за да й стигнат, докато си намери работа. После седна до прозореца и се зае да разглежда с огромен интерес картината, която се откриваше пред нея.
Градът, толкова тих снощи, се бе оживил. Продавачи хвалеха стоките си, надвиквайки се с тропота на теглените от мулета колички. Откъм насипа се дочуваха дори протяжните гласове на негрите, жители на крайбрежието.
Габи насочи вниманието си към по-близкото обкръжение и се възхити на красивия малък двор, в който бяха влезли късно снощи. В дъното беше конюшнята. Хибискуси растяха на воля заедно с палми и олеандри. Една бугенвилея разсипваше кървавочервените си цветове над кованото желязо на балконския парапет, който обикаляше от всички страни втория етаж, надвиснал над тясната павирана уличка.