— Не, Роб — замоли го тя с прекъсващ се глас. — Не бива.
— Но ти ме искаш, Габи, чувствам го по реакцията ти. Обичам те и мисля, че и ти ме обичаш.
Да го обича? Обичаше ли Роб? Беше му благодарна и не познаваше друг, когото да харесва толкова, колкото него. Но да го обича? Може би го обичаше, помисли тя, все още борейки се с бушуващите в нея чувства. Това обаче не й позволяваше да наруши брачния си обет.
— Не знам какво чувствам, Роб — изрече тя накрая. — Не познавам друг мъж освен съпруга си, а и него почти не познавах, защото ме принудиха на този брак. Срещнах един друг мъж на борда на „Наветрен“, но ревността на Филип ни попречи да станем приятели. Ето затова, както виждаш, познанията ми за мъжете са по принуда ограничени.
— Онзи, другият мъж — запита Роб, усещайки, че го бодва ревност, — ти влюби ли се в него?
— Не — отрече Габи. — Бяхме само приятели.
— А аз ти предлагам своята неумираща любов.
После Роб я целуна дълбоко и страстно и коленете на Габи омекнаха. Нищо в предишния й живот не я бе подготвило как да действа в подобна ситуация.
Макар че бе съпруга на един мъж, тя разбра, че е физически привлечена от друг. Някъде дълбоко в ума й възникна споменът за изпълнения с желание глас на майка й, когато молеше баща й да я вземе, и собствената си клетва, че никога не ще позволи на плътските наслади да господстват над живота й. Едва тогава успя да се възпротиви на страстния порив на Роб.
— Не съм свободна да приема любовта ти, Роб — каза Габи, като се освободи полека от ръцете му.
Лицето му се бе изчервило, тялото му трепереше от потискано желание, но той бе решен да чака, докато тя сама не дойде при него. С разтреперани ръце Роб й помогна да си облече корсажа, за да скрие измъчващата го плът, която той бе разголил само преди мигове.
— Прости ми, Габи, няма да те насилвам, въпреки че е мъчително да бъда близо до тебе и да не бъдеш моя — каза той, а в гласа му прозвуча разочарование. — Ако не мога да позная любовта ти поне веднъж, преди да те оставя, ще ми бъде още по-трудно.
— Да ме оставиш! — ахна смутено Габи. — Толкова скоро? Къде отиваш?
— Генерал Джаксън ме праща отново на мисия. Армията има твърде малко пушки и боеприпаси, затова той изпраща отряди из околностите. В края на седмицата заминавам начело на малка група към Начес — там един разузнавач дочул, че в околностите на града имало скрити оръжия. Трябва да разбера къде са, да ги купя и да ги докарам в Ню Орлиънс по реката.
— Опасно ли е? — запита Габи, стресната от мисълта, че може би никога повече няма да го види.
— Не се тревожи, скъпа. Тази мисия не е особено опасна.
— Колко време няма да те има?
— Не повече, отколкото е необходимо. Със сигурност не повече от месец — увери я той. — Тъкмо имам време да уредя да отидеш в Южна Каролина в плантацията на родителите ми. Те ще се погрижат за тебе. Моля те, скъпа — заувещава я той, когато тя поклати отрицателно глава, — как да те оставя, като знам, че ще си сама?
— Тук ще съм в безопасност, докато се върнеш — настоя тя.
Роб се намръщи, дълбоки бръчки прорязаха слънчевото му лице. Знаеше, че не може да я накара да замине.
— Ще ми обещаеш ли, че няма да скиташ сама из този град, който не познаваш?
— Обещавам — изрече тя тържествено.
— Габи, никога не съм те питал, но защо не искаш да се върнеш при съпруга си? Не го познавам, но генерал Джаксън има високо мнение за него.
— Тогава вашият генерал не го познава! — изфуча ядосано Габи. — Той е убиец, човек, който е убил собствената си съпруга!
— Господи, Габи! Не знаеше какво говориш!
— Сам ми го каза и нямам причина да не му вярвам. Той е студен, надменен и изпълнен с омраза; третира ме като предмет, не като съпруга. Не искам вече никога да го видя!
— И няма вече да го видиш, скъпа. Когато тази битка свърши, нищо няма да ми попречи да те отведа в Южна Каролина. Дори собствените ти протести.
Следващите дни минаваха бързо. Габи не направи опит да напусне малкия апартамент, но често излизаше на балкона. Роб през повечето време отсъстваше поради многобройните си задължения във връзка с експедицията до Начес. Но въпреки това успяваше да снабдява кухнята с провизии и да я води на френския пазар, преоблечена като момче, за да я запознае с града, в случай че му се наложи да отсъства по-дълго от предвиденото.
Всяка вечер, след като изпращаше дълъг, изпълнен с копнеж поглед към леглото, Роб си постилаше на пода, без да каже нищо. Последния ден я изведе от двора на пансиона в закрит екипаж и двамата отидоха на пикник на брега на езерото Поншартрен. Дните ставаха по-студени, но в закътаното място, което Роб бе избрал за пикника, проникваха топли слънчеви лъчи. Тя се почувства като дете на първия си пикник и наистина беше така. Отпиваше от студеното вино и ядеше хляб и сирене, сякаш бяха най-екстравагантните блюда на света. След това двамата тръгнаха ръка за ръка покрай брега да разглеждат околните горички. Роб беше внимателен, докато Филип пренебрегваше чувствата й; Роб беше топъл и нежен, докато Филип беше суров и надменен. Тогава защо тя не обичаше Роб?