— Какво е то? — запита Габи и по гърба й пролазиха тръпки от страх.
— Не ти казах, че лейтенант Грей взе наградата, определена от съпруга ти. Вчера го видях в канцеларията на генерал Джаксън.
— Знае ли, че съм при тебе?
— Не, слава богу — въздъхна Роб. — Смята, че си още в Баратария, и точно това каза на Сен Сир.
— Значи Жан и Мари са го убедили, че съм болна — изрече Габи облекчено.
— Въпреки това — продължи мрачно Роб, — когато Сен Сир разбере, че не си в Баратария, ще прерови града, за да те открие. Трябва да останеш тук, в апартамента, докато си дойда — и той замълча драматично, гледайки я право в лицето, — освен ако не искаш да се върнеш при него.
— Нямам желание да се връщам при Филип — отсече Габи и го прегърна. — О, Роб, глупаво ще е да се откажа от твоята любов.
— Габи, скъпа, това означава ли… да смея ли да се надявам… искам да кажа, би ли могла да ме обикнеш? — Очите му блестяха от щастие.
— Ще говорим за това по-късно, когато се върнеш — обеща тя. Засега просто знай, че твоята любов ме прави много щастлива. Никога не съм познавала подобна наслада.
Той я целуна дълбоко, благодарно, после се дръпна нерешително.
— Трябва да вървя. Помни какво ми обеща. И, скъпа, в сърцето ми ти винаги ще бъдеш истинска моя съпруга, независимо от закона.
Очите му бяха пълни с обещания за бъдещето. После той излезе и Габи почувства как пред нея се изправят безкрайни самотни дни и нощи.
Тя не наруши обещанието си и не се осмели да излиза от апартамента на улица „Шартр“ почти две седмици след заминаването на Роб. Понякога сядаше на малкия балкон, друг път се разхождаше из дворчето. Четеше книгите, които намери в стаята, но в края на краищата скуката стана най-големият й враг. Един ден, след като откри, че запасите от храна са почти изчерпани, Габи облече момчешките дрехи, прибра дългите си сребристи къдрици под една шапка и се запъти към френския пазар, а предвкусваното приключение оцвети бузите й в розово. В колана си бе натъпкала кесията с пари, оставена от Роб.
Беше в добро настроение и весело попиваше звуците и гледките на стария градски квартал. Жени на различна възраст, в широки рокли и с басмени тюрбани на главите, разговаряха весело, запътили се към пазара с кошници, нанизани на ръката или крепящи се изящно на главата. Много от тях бяха наистина красавици и хвърляха наоколо презрителни погледи. Скоро острият мирис на реката погъделичка ноздрите й и тя набърчи нос, като усети вонята на риба, развалени плодове и зеленчуци и човешки изпражнения.
Габи се разходи край всичките сергии, преди да се реши на първата си покупка, една тлъста кокошка. Извади кесията от колана, за да плати, без да знае, че чифт зорки очи следят движенията й. Беше така увлечена в избора на зеленчуци, че не видя парцаливото хлапе, което се провираше в навалицата край сергиите, докато не стана твърде късно. Крехкото създание се бутна в Габи с изключителна сила и я събори. В миг сръчните ръце на хлапето грабнаха кесията й. Преди някой в навалицата да разбере какво става, дрипавото дете изчезна, стиснало кесията в изпоцапания си юмрук
— Помощ! — завика Габи, когато си възвърна гласа. — Спрете това дете! Открадна ми кесията!
Двама войници веднага дотичаха и й помогнаха да се изправи.
— Ранен ли си, синко? — запита дружелюбно единият. — Какво стана?
— Нищо ми няма — отговори Габи, — но едно улично хлапе ме събори и ми отмъкна кесията.
— Често става така — въздъхна другият войник и сви рамене.
— Много са ловки и не можем да ги хванем. Но ти трябва да знаеш, че тук се случват подобни неща, иначе щеше повече да внимаваш с парите.
Изгледа доста подозрително стройната й, почти момичешка фигура и красивото лице. Габи вдигна ръка към шапката, за да се увери, че си е на мястото.
— Какво става тук, сержант? — разнесе се един авторитетен глас зад гърба на Габи и тя веднага го позна.
Наведе глава под пронизителния поглед на лейтенант Грей.
— Нищо особено, лейтенанте — вдигна рамене сержантът. — Някакво улично хлапе ограбило това момче тук. Но момчето не е ранено, нали, синко?
— Не — прошепна Габи.
Лейтенантът огледа подозрително слабичката фигура, застанала пред него, и запита:
— Как се казваш, момче, и къде живееш?
— Аз съм Жилбер Лафарж — отвърна Габи с нарочно надебелен глас. Името на баща й бе първото, което изплува в този миг.
— Живея… живея… на улица „Сен Шарл“.
Очите на лейтенант Грей не се отместваха от лицето й и това накара Габи да се почувства ужасно зле. Едва когато той посегна да свали шапката й, тя разбра, че е разкрил маскировката й. Инстинктивно се сниши и се стрелна като светкавица между двамата войници.