— Спрете това момче! — извика лейтенантът, докато Габи се провираше през натрупалата се тълпа.
— Какво е направил, лейтенанте? — запита сержантът, почесвайки озадачено глава.
— Не ме питай, а изпълнявай — отсече лейтенант Грей, впускайки се след тичащата фигура. — Хвани го и разбери къде живее.
Габи не можеше да се отърве от преследвачите си в мрежата от тесни улички. Накъдето и да се обърнеше, виждаше зад себе си или лейтенанта, или някого от войниците. Не се реши да се върне към квартирата на Роб, а нямаше и пари, за да плати задруга квартира, защото уличното хлапе я беше обрало. С нарастваща тревога тя осъзна, че ще бъде принудена да се върне при Филип. Улиците не бяха място за сама жена без приятели и без пари.
Тъкмо бе завила зад един ъгъл и бе спряла, за да си поеме дъх, когато вдигна поглед и прочете висящата насреща й табелка. Улица „Дюмейн“. Спомни си — сестрата на Марсел живееше на тази улица. Но в коя къща? Улицата не беше дълга, само няколко пресечки; Габи си спомни и фамилията — Гаспар. Огледа се и с облекчение установи, че улицата е почти безлюдна. Може би се е изплъзнала от преследвачите си, реши тя, молейки се да е така. Но не беше така, защото точно в този миг на отсрещния ъгъл се показа лейтенант Грей.
— Господи! — извика Габи и зарея уплашен поглед по другата страна на улицата, където бе зърнала една отворена порта. Тя водеше към двор, обграден с висока стена. Габи хукна нататък с надеждата да се укрие, преди лейтенант Грей да я е видял.
Но съдбата се намеси. Габи почти бе стигнала до отворената врата, когато един екипаж внезапно изникна на портата и тя се озова на паважа — зашеметена, натъртена, но жива. Шапката, скриваща разкошната й светла коса, бе отхвръкнала и прекрасните й къдрици се разстилаха около главата й като водопад от сребристи лунни лъчи.
Екипажът се закова на място и кочияшът коленичи до нея, издавайки приглушени кашлящи звуци.
— Какво има, Пито? — чу се глас откъм каретата.
— Едно момче, господине, не, момиче е — поправи се Пито. — Той… тя е ранена.
Пътникът подаде глава от прозорчето.
— Премести го… премести я настрана и да тръгваме — заповяда нетърпеливо.
Тогава сребристият блясък привлече погледа му и той изгледа смаяно неподвижната фигура, просната на земята. Бляскавата сребриста коса обкръжаваше едно толкова познато лице…
— Господи! — възкликна той, осъзнавайки, че в него е втренчен един виолетов поглед. — Габриела? Наистина ли сте вие, Габи, скъпа?
— Марсел! — извика радостно Габи, когато го позна. — Помогнете ми, моля ви!
Тя не разбра откъде се е взел Марсел, но появата му в този момент явно бе дело на провидението.
— Бързо, Пито, внесете я в каретата — заповяда рязко Марсел. На улицата бе започнала да се събира тълпа и от нея се изстъпи един американски офицер.
— Почакайте, сър — извика лейтенант Грей, разбутвайки навалицата около екипажа.
— Моля ви, побързайте, Марсел — изрече уплашено Габи, а виолетовите й очи се изпълниха със страх. — Той иска да ме върне при Филип!
— Карай, Пито — заповяда Марсел на кочияша. — Бързо!
Пито размаха камшика над конете и екипажът потегли рязко, оставяйки зад себе си тълпата и американския офицер. Едва след като Марсел се увери, че не са ги последвали, се обърна към Габи.
— Ранена ли сте, скъпа? — запита той загрижено.
— Само зашеметена и разтърсена, Марсел — увери го тя. — Просто съм благодарна, че дойдохте точно в този момент.
— Не мога да повярвам, че сте жива! Това е просто чудо. Всички мислеха, че сте се удавили. Къде бяхте през цялото това време и защо не съобщихте на Филип, че сте жива?
— Моля ви, Марсел, не сега — каза тихо Габи. — Още съм твърде замаяна.
— Простете, малката ми, че съм толкова недосетлив — прошепна съчувствено Марсел. — С мене сте в безопасност. Ще ви заведа в дома на сестра си, там никой няма да ви намери. Можете да ми разкажете всичко, когато бъдете в състояние.
След безброй много завои по пресечки и тесни улички — така поне се струваше на Габи — накрая екипажът влезе в един двор. В този миг тя видя табелка с номер 30, закована на внушителната тухлена къща. Почти веднага позна и улицата. В действителност дворът, в който влязоха, беше същият, където тя бе помислила да се скрие. Намираха се на улица „Дюмейн“ номер 30. Габи набърчи съсредоточено чело, но главата толкова силно я болеше, че й бе трудно да свърже този факт с нещо, което бе чула преди няколко седмици.
Каретата спря и Пито скочи от мястото си, за да затвори портата, докато Марсел помагаше на Габи да слезе и я въвеждаше в къщата, представяйки я на една висока и приветлива чернокожа жена.