В месеците, последвали смъртта й, той осъзна, че я обича. Защо не бе можал да й го каже, преди да бе станало толкова късно? Защо се бе държал като такъв упорит, безчувствен глупак? Марсел имаше право. Беше се проявявал като ревнив съпруг на борда на „Наветрен“, опитвайки се да пази своята собственост. Но кой би могъл да го обвини? Ако Марсел не бе подхранвал недоволството на Сесили, днес тя щеше да е жива. Как да стои безучастно и да позволява на Марсел да унищожава живота на Габи — та тя беше далеч по-невинна и уязвима, отколкото Сесили.
Филип пристигна в приемната на генерал Джаксън минути преди самият генерал да се появи.
— Хубаво е да ви видя отново, Сен Сир — каза той и протегна ръка за поздрав. На Филип му се стори, че е забележимо остарял от последната им среща. — Преминавам направо на въпроса, защото знам, че с нетърпение очаквате новините, които имам за вас.
— Съпругата ми… — започна Филип, но думите заседнаха в гърлото му.
— Е жива — довърши Джаксън.
Филип усети, че още малко, и ще припадне, затова се хвана здраво за бюрото.
— Къде е тя? — запита, когато най-накрая си възвърна гласа.
— Ще оставя лейтенант Грей да ви разкаже, защото именно той я намери.
Едва тогава Филип видя младия офицер, който излезе отсянката и пристъпи към него.
— Видях съпругата ви и говорих с нея, господин Сен Сир — обяви тържествено лейтенант Грей.
— За бога, човече, кажете ми къде е тя? — извика Филип, не можейки да сдържи растящото си вълнение. — Добре ли е?
— Наскоро се върнах от мисия в Баратария, където намерих госпожа Сен Сир.
Филип изпусна шумно дъх.
— Пиратското убежище? — запита той объркан. — Да не би да искате да ми кажете, че тя е пленница на Жан Лафит? Не съм получил писмо за откуп.
— Не е пленница, сър — продължи с уверен тон лейтенантът. — Представиха я на мене и на капитан Стоун като гостенка на Лафит и нямахме причина да мислим другояче. Тя явно можеше да се движи свободно из острова.
— Как е попаднала на Баратария?
— Не пожела да ми каже, сър.
— Говорихте ли насаме с нея?
— Веднъж — отвърна хитро лейтенант Грей. — Разхождаше се една късна нощ по плажа, когато я срещнах. Казах й, че знам коя е, и я помолих да се върне с мене в Ню Орлиънс.
— А тя какво ви отговори? — запита Филип, все по-разтревожен от развитието на историята.
— Каза ми да не се занимавам с нея, защото нямала намерение да се върне при вас.
Господи боже! — изруга Филип. — Искате да кажете, че предпочита да остане при някакви бандити, вместо да се върне при съпруга си?
Когато лейтенант Грей кимна утвърдително, Филип замълча объркан.
— Капитан Стоун се върна от Баратария една седмица преди вас — намеси се генерал Джаксън, обръщайки се към лейтенанта. — Защо според вас той не ни информира за госпожа Сен Сир? Не е ли имал нужда от пет хиляди долара?
— Кой е този капитан Стоун? — запита Филип.
— Офицер, изпратен с мисия да занесе писма на Жан Лафит и да разбере доколко е лоялен към Америка — поясни Джаксън. — Добър човек. Току-що го изпратих на друга мисия в Начес, да търси боеприпаси и пушки.
— Капитан Стоун и съпругата ви доста се… ъ-ъ… сприятелиха — вметна лейтенант Грей.
— Внимавайте какво намеквате, лейтенанте — намеси се Джаксън.
— Съжалявам, сър — отвърна лейтенантът, но в гласа му не се долавяше нито капка съжаление. — Мисля, че господин Сен Сир трябва да знае фактите.
— Продължете, лейтенанте — изрече Филип със стегнато гърло.
— Виждах ги да се срещат всяка вечер и да се разхождат заедно по плажа. Изглеждаха доста… близки… ако разбирате какво искам да кажа, сър.
Филип се опита да пренебрегне намека в думите му.
— Споменахте, че капитан Стоун е напуснал Баратария една седмица преди вас — каза Филип. — Какво направи съпругата ми тогава?
— Не съм я виждал след това. Господин Лафит и любовницата му ми казаха, че се е разболяла и трябвало да пази леглото. Заминах след една седмица, без да я видя отново.