— Не, скъпа — отсече той с нетърпящ възражение глас. — Ти ще останеш тук, докато се върна. Там е твърде опасно, стреля се, избухват бомби. Няма да рискувам да те загубя отново.
— Ами ти? — не се предаваше Габи. — И за тебе е опасно.
— Но аз мога да се грижа за себе си, малката ми — отвърна той, без да обръща внимание на гнева й. — Хайде — пошегува се Филип, — целуни ме за сбогом като добра войнишка съпруга.
Тя се хвърли в прегръдките му, а после с труд удържаше очите си сухи, докато той товареше хората и оръжията във фургони и изчезна, без да хвърли последен поглед към нея.
Коледата бе тревожен ден и Габи слезе от кораба, за да се поразходи из улиците и да дочуе някакви вести за битката. Научи, че един от корабите на Жан Лафит, „Каролина“, напада англичаните по левия фланг, докато американските войски атакуват от десния. Тя отправи към небето кратка молитва за Филип и за баратарските си приятели и се върна на кораба.
Не научи никакви други новини чак до двадесет и осми декември, когато из града се разнесе вестта, че още един въоръжен баратарски кораб, „Луизиана“, е започнал да обстрелва англичаните и притиска частите на сър Паркънхам, които атакували американските линии. Атаката на англичаните беше спряна.
На 1 януари 1815 г., след три дни, в които прекарваха тежките топове от корабите си с канута до брега и ги влачеха през тресавищата, англичаните установиха четири батареи само на 800 ярда от позициите на генерал Джаксън. Изградиха укрепления от сандъци за захар и откриха огън още рано сутринта, когато се вдигна мъглата. Американските оръдия, обслужвани предимно от хората на Жан Лафит, започнаха да отговарят на стрелбата чак след десет минути, но за сметка на това — с опустошителен ефект. Канонадата се чуваше чак в Ню Орлиънс. Захар и трески летяха на всички посоки, когато тежките оръдия на Жан Лафит улучваха английските позиции. Американците понесоха незначителни загуби, тъй като повечето от английските полета падаха в изровените защитни окопи. Победата на американците се дължеше предимно на умелата работа на Лафит и неговите баратарци, които бяха сдържали обещанието си да се бият за Луизиана.
Когато Филип не се върна в Ню Орлиънс, Габи не издържа повече да го чака и да не знае дали е жив. Обзета от силно безпокойство, тя се облече в момчешките дрехи и решена да намери начин да се промъкне до батареите, излезе на улицата и се опита да намери превоз. За нейно голямо огорчение в Ню Орлиънс като че ли не беше останал нито кон, нито екипаж, нито фургон, които да не са реквизирани от Джаксън и неговите хора. Тя в отчаяние тръгна обратно към „Наветрен“, когато чу някой да я вика по име.
— Габи, скъпа, ти ли си?
Габи се извърна с вдигнати в учудване вежди, защото не познаваше в Ню Орлиънс друг човек освен Марсел, а гласът беше женски. Изненадата й бързо се превърна в удоволствие, когато позна Мари, кацнала на капрата на малък фургон.
— Мари! Колко хубаво, че пак се срещаме! — извика тя и бързо се озова при Мари.
— И аз се радвам, скъпа — отговори тя. — Но къде отиваш така облечена? Твоят капитан Стоун ли се бие с англичаните?
— Роб е мъртъв — каза Габи, опитвайки се да говори с равен глас. — Върнах се при съпруга си, той се бие заедно с Джаксън.
— О, питах се дали мъжът ти те е намерил. Жан ми каза, че се е появил в Баратария и те е търсил там. Значи всичко е наред? — запита тя, виждайки блесналите очи на Габи и руменината по бузите й.
— Аз… да, мисля, че е наред. Но кажи ми ти накъде си се запътила и какво правиш в Ню Орлиънс?
— Бях няколко седмици в града да помогна на сестра си, тя наскоро роди. Сега отивам при Жан на бойното поле.
Сякаш господ бе чул молитвите на Габи. Имаше начин да стигне до бойното поле, да помогне на приятелите си от Баратария и в същото време да потърси Филип.
— Вземи ме със себе си, Мари — замоли я тя с развълнуван глас. — Мога да правя всичко, което и ти можеш, а толкова много съм задължена на тебе и на Жан. Нека изплатя дълга си, като ви помогна.
Мари я погледна със съмнение.
— Какво ще каже съпругът ти? Явно те е оставил тук, за да си на сигурно място.
— Не съм виждала Филип близо две седмици — оплака се Габи. — Може би е мъртъв. Но каквото и да е станало, не мога да си седя тук и да не правя нищо. Ако не ме вземеш, ще намеря как да отида дотам.
Мари познаваше Габи достатъчно добре, за да знае, че е способна сама да стигне до бойното поле и може би да се изложи на по-голяма опасност, отколкото ако е сред приятели.
— Качвай се — каза тя накрая. — Жан ще приеме на драго сърце помощта ти.