Излязоха бързо от града и тръгнаха по пътя за канала Родригес. Беше 7 януари 1815 година. По пътя към лагера на баратарците Габи разказа на Мари какво се е случило с нея след заминаването й от острова. Мари слушаше мълчаливо и няколко пъти цъкна с език.
— Може би всичко е било за добро, скъпа — утеши тя Габи, когато чу за подробностите около смъртта на Роб. — Виждам, че си щастлива със съпруга си.
По пътя двете отминаваха групи смеещи се креоли, закачливи млади мъже, тръгнали да се бият. Двете жени изминаха известно разстояние по пътя, след това Мари подкара фургона през полето и след известно време спря.
— Оттук трябва да вървим пеша — каза тя и двете слязоха тромаво, схванати от седенето.
Продължиха напред, отминавайки мъже, които копаеха ровове, докато други разтоварваха бали памук от един фургон. Зад окопа се простираше полето, а някъде в далечината — и реката. Скоро видяха едно голямо оръдие и Мари изтича към Лафит, застанал под сянката на клонест дъб.
Двамата се прегърнаха и се целунаха, после Габи се приближи към тях.
— Доведе ли помощ? — запита Жан, хвърляйки поглед към слабичкото момче, което придружаваше любовницата му.
Мари плесна възхитено ръце и се разсмя.
— Това е Габи, скъпи, тя дойде да ни помогне.
Жан изгледа със съмнение стройната фигура, но я приветства по своя галантен начин. Много ръце щяха да бъдат необходими, за да се зареждат тежките оръдия, който бе докарал от крепостта си, и той я предаде под вещото командване на Доминик Ю, който й обясни какво да прави. Тя трябваше да потапя шомпола във ведро с вода, да чисти и охлажда дулото и да натъпква гюллето. Инструкциите бяха прости, Ю й каза открито, че е опасно, когато се излага на неприятелския огън. Даде й достатъчно време да промени решението си, но нямаше връщане назад. Тя бе решена да даде своя дял и да се бие заедно с приятелите си.
Сред хората на позициите се носеше слух, че англичаните щели да нападнат преди зазоряване на следващия ден, 8 януари, и Габи прекара неспокойна нощ, свита под едно одеяло и загледана в жаравата на гаснещия огън, питайки се дали Филип е жив и ако е така, дали е наблизо.
Беше почти призори, когато някой я побутна леко по рамото, за да й подаде канче с кафе и един сухар. Тя изяде закуската с благодарност, взирайки се в рядката мъглица, забулваща дъбовете, благодарение на която те изглеждаха като гротескни призраци, протегнали към нея пипалата си, от които висяха гроздове испански мъх. Изведнъж силен гръм отекна в мъглата и тя скочи на крака.
— Мерете се! — извика Доминик Ю на другарите си. — Щом видя оръдията им, ще дам заповед за стрелба. — Насочи един морски далекоглед към противниковите позиции и въздъхна облекчено, когато видя проблясъка на залпа от едно английско оръдие. Даде нареждания на топчиите и извика: — Огън! — поднасяйки фитила към устието на топа.
След това Габи трудно можеше да мисли за нещо, докато се стрелкаше сред балите памук, чистеше дулото на оръдието, изчакваше, докато топчиите сложат барут, и после натъпкваше гюллето с шомпола. От време на време зърваше по някой английски войник, но беше твърде заета, за да обръща внимание на куршумите от мускет, които се сипеха като дъжд под защитната завеса на канонадата. Шумът наоколо й бе непоносим. Ушите й глъхнеха от викове, изстрели и оръдеен рев. Смесицата от невъобразими звуци пронизваше като с нож изпотеното й и изтощено тяло.
Горчив вкус на барут пълнеше устата й, лицето й беше почерняло от него. Но макар че всичко я болеше, тъй като не бе свикнала на такова напрежение, тя не спря, докато най-накрая оръдейният огън престана. Някой й подаде чаша вода и тя жадно я изпи.
— Свърши ли? — отправи към Доминик въпроса си, изпълнена с надежда.
— Не мисля — отговори той, — но вие си починете колкото можете. Вероятно им идват подкрепления.
Полесражението бе пълно с мъртви и умиращи и от двете страни. Оръдията отново заговориха и гласът им накара Габи отново да заеме мястото си до дългите дула.
Нямаше представа колко време е минало, чуваше само виковете на ранените и усещаше умората, която разяждаше костите й. Оръдията не спираха да бълват смърт чак докато първите алени отблясъци озариха небето на запад. Първи спряха пушките, след тях замълчаха и топовете и едва тогава Габи осъзна, че над бойното поле се бе възцарила необичайна тишина. Няколко минути й трябваха, за да разбере, че нападението е било отблъснато и победата е на страната на американците. Строполи се на една купчина пръст, невероятно уморена, но неизмеримо горда от участието си в битката.
— Свърши, скъпа — каза Доминик Ю и клекна до нея. — Твоята помощ бе неоценима. Ти си добър канонир.