Габи бе толкова грохнала, че не можа да отговори на комплимента. Той я потупа по рамото и я остави да почива.
Габи се облегна на една бала с памук и затвори очи. Успя да заспи, отпъждайки от мисълта си зловещите гледки и звуци. Не чу кога Жан Лафит се е доближил до нея заедно с един висок мъж, почернял от барут и накуцващ заради раната в бедрото. Тя отдавна бе загубила шапката си и светлите къдрици се бяха разпилели покрай омазаното й с мръсотия лице, но за Филип това бе най-хубавата гледка на света.
След като битката свърши, Филип бе изпратен в баратарския лагер със съобщение от генерал Джаксън и с изненада узна, че Габи е там, на бойното поле. Нещо повече, научи от Лафит, че смело се е била рамо до рамо с най-добрите негови войници.
Не знаеше какво да направи, дали да я целуне или да я набие, но когато я видя, изцапана и натъртена, той благодари на бога, че я е запазил жива. Габи не се събуди дори когато Филип я вдигна и я положи във фургона, който Жан му бе предоставил. Тя отвори очи чак когато той започна да съблича мръсните й дрехи, след като стигнаха на борда на „Наветрен“. Беше твърде уморена, за да говори, но усмивката й казваше много.
След два дни английската флота вдигна котва и отплава победена към Англия. Жан Лафит получи пълно опрощение, а Габи и Филип присъстваха на вечерята, дадена в негова чест от губернатор Клейбърн. Лафит и неговите хора получиха специално признание за това, че се бяха отличили в защитата на Ню Орлиънс срещу британците.
След като британската заплаха престана да съществува, Филип започна да мисли за отплаване към Мартиника и два дни преди да заминат, те научиха, че на 11 февруари 1815 г. британският кораб „Фейвърит“, носейки флага на примирието, е влязъл в пристанището на Ню Йорк, за да донесе копие от мирния договор, подписан през декември в Гент. По ирония на съдбата, макар че мирът беше подписан на 24 декември, битката за Ню Орлиънс се състоя след подписването му. Но тя беше голяма морална победа за Америка. Победата на
Джаксън бе така блестяща, че породи легендата за американската непобедимост. Ново чувство на национална гордост се разля из страната и решителната победа донесе на Америка уважението на целия свят.
На 1 март 1815 г. „Наветрен“ събра въжетата и котвите и се скри в мъглата, отправяйки се на дълго отлаганото пътуване към Мартиника. Ако Габи се бе надявала на нов живот, изпълнен с блаженство и щастие, пред нея се откриваше цял един нов свят, който я очакваше на залетия от слънце остров Мартиника.
10
Едва след седем дни „Наветрен“ мина през Юкатанския канал и навлезе във водите на Карибско море. След още седем дни корабът наближи един забулен в облаци остров и това събуди вълнение у Филип.
— Това е Саба — посочи той. — Първият от веригата острови, които ще видиш, докато наближаваме Мартиника.
— Изглежда величествен — възкликна Габи.
— Той е вулканичен остров. Както всички останали наоколо. Някои са пусти, други са покрити с гъсти джунгли.
— Мартиника един от островите с джунгли ли е?
— Да, толкова гъсти, че ти трябва мачете дори само за да вървиш из нея. Първите френски заселници са накарали джунглата да отстъпи, за да засеят захарна тръстика.
— Значи наистина е пустош — каза Габи плахо.
— Едва ли — засмя се Филип. — Сен Пиер е любимо пристанище за всички моряци по света. Ако вятърът се задържи така, ще стигнем там след два дни.
От пръв поглед всеки обвит в облаци остров, който изплуваше на хоризонта, изглеждаше като неясен силует. Но когато стигнеха по-близо, палмите и селцата, построени на брега, както и угасналите вулкани събуждаха възторг у Габи.
Тя никога не бе виждала такова невероятно яркосиньо море, в което водата и хоризонтът се сливаха с небесния лазур. Разкошните зелени острови, обградени от пръстени бял пясък, като че ли се носеха над водата. Топлото карибско слънце я приветстваше с „добре дошла“ в рая. Ръката на Филип обгърна по-плътно талията й и за миг тя се почувства наистина щастлива. Не мислеше за това, което я очаква в Мартиника. Сега не съществуваше нищо освен мъжът до нея и новият живот в Белфонтен. Само времето щеше да покаже дали е дете, което живее с детински мечти, защото в края на пътешествието ги очакваше… Амали.
Точно както бе казал Филип, след два дни Мартиника се показа на утринния хоризонт като мъглива сива сянка. Габи загледа омаяна как сивата маса расте и променя цвета си в син, а после в изумруден сред тюркоазеното море. Не след дълго съзря планините и дългите зелени ивици суша, които се вдаваха като пръсти в морето, стари лавови потоци, вече обраснали с тропическа растителност. Филип й обясни, че обширните златисти пространства сред джунглата са захарни плантации. Но над целия пейзаж доминираше Мон Пеле, извисил се на четири хиляди фута над океана, опасен мрачен гигант, който бе дал началото на Мартиника. Габи изгледа масивното чудовище донякъде скептично, докато Филип я успокояваше, че вулканът е угаснал и кратерът му спи в легло от пухкави бели облаци.