След като доктор Рено си тръгна, Филип нерешително влезе в спалнята, несигурен как ще реагира Габи на бременността, последвала толкова скоро омъжването й. Но страховете му се оказаха безпочвени. Замечтаната усмивка на лицето й ясно красноречиво говореше какви мисли я вълнуват.
— Филип! — извика тя, когато го видя да пристъпва колебливо на вратата. Протегна ръце и обърна сияещото си лице към него. — Говори ли с доктор Рено? — запита тя плахо.
— Да, моя любов, говорих — отвърна нежно Филип, приближавайки се към леглото.
— Щастлив ли си?
Той я изгледа пронизително, преди да отговори на въпроса й с въпрос:
— А тебе това прави ли те щастлива, Габи? Ти си толкова млада.
— Щом съм достатъчно възрастна, за да се държа с тебе като жена, със сигурност съм достатъчно възрастна и за да ти родя дете — отговори Габи учудващо зряло. — Колкото до въпроса ти, ще бъда безкрайно щастлива да имам деца.
— И аз, малката ми, и аз — прошепна Филип, странно развълнуван.
На другия ден започнаха приготовленията за заминаване. Макар че Габи бе заобичала Сен Пиер и градската къща, тя копнееше да види така възхваляваното имение Белфонтен и скъпата леля Луиз заедно с нейния съпруг Жерар, за които Филип говореше така топло.
— Мислех, че леля Луиз е робиня — каза Габи, смутена от това, че робиня може да бъде роднина на господаря.
— Тя е робиня, но и не е. Как да ти го обясня? Живее в семейството още откакто съм се родил и ме е кърмила заедно със собствените си деца. Възпитавала ме е наравно с майка ми. Управлява домакинството с желязна ръка и мене също — обясни Филип с добродушен хумор. — Виждам, че може би ти е трудно да разбереш това, защото не си родена на острова като мене.
Габи попиваше жадно всяка информация за новия си дом, слушаше внимателно Филип и осъзнаваше, че той никога досега не е споменавал за родителите си. Струваше й се, че с голяма неохота разкрива детайли от детството си. Беше й казал веднъж, че дядо му е построил Белфонтен за баба му, преди да се оженят. Бе споменал и че няма живи роднини. Нищо повече.
След по-малко от седмица една карета ги отвеждаше към Белфонтен. Всичкият им багаж, включително сандъците, пълни с красиви нови дрехи, беше изпратен преди два дни заедно със съобщение до леля Луиз, че скоро ще пристигнат.
Пътят за Белфонтен в по-голямата си част беше тесен и криволичеше сред стръмни планински хребети. От време на време минаваше по ръба на такива дълбоки пропасти, че на Габи и се завиваше свят и тя се държеше за Филип с всички сили. Снегът бе изгонил гъсталаците и палмите от планинските върхове. Някои извънредно остри серпентини няколко пъти променяха посоката си и на Габи й се струваше, че ще изминат два пъти разстоянието до Белфонтен, преди най-накрая да пристигнат. Пейзажът край пътя беше изумителен, с разнообразни и разноцветни растения. Долините и поляните изобилстваха от папрати, бамбукови дървета и диви банани, по хлебните дървета се катереха диви лози.
Постепенно кокосовите палми, бананите и бамбукът отстъпиха пред полетата със захарна тръстика, обградени от вездесъщата джунгла, чиито високи дървета като че ли бяха застанали на стража. Странно чувство обхвана Габи, защото сега разбра колко изолиран може да бъде животът в една плантация.
Белфонтен бе разположен на един хълм над морето; прибоят се разбиваше в сивкавата пясъчна ивица, която се виждаше от дългата алея, водеща към къщата. Когато влязоха през портата, Габи видя една широка алея, обградена от палми и ниски храсти, обсипани с ярки цветове. Тя пое дълбоко дъх, когато зърна къщата — огромна постройка в западноиндийски стил, величествено извисяваща се на двата си етажа. Имаше дебели каменни стени, с редици прозорци, чиито капаци бяха отворени, за да уловят и най-лекия повей на ветреца. Веранда, подпряна на стълбове, обикаляше цялата сграда, закривайки долните стаи от преките слънчеви лъчи.
— Толкова е… величествено — заекна Габи, намирайки най-накрая правилната дума, с която да опише внушителната къща.
— Вероятно е внушителна — съгласи се Филип, — но също е прохладна и удобна.
Когато спряха пред къщата, Габи възкликна възхитена от вида на широката затревена поляна и градината, в която имаше всевъзможни растения с всякакви цветове. Храстите бяха подкастрени в геометрични фигури и това сигурно изискваше труда най-малко на петима души, за да се поддържа както трябва. Ниска каменна стена възпираше джунглата. В далечината тя зърна конюшни и пристройки.
Филип тъкмо я бе свалил от каретата, когато изведнъж една стройна фигура със златиста кожа изхвръкна от къщата и се хвърли в ръцете му, нарочно пренебрегвайки Габи, която се бореше с пристъпите на световъртеж, започнали още от мига, когато краката й докоснаха земята. Момичето сякаш беше много далече, а нейният глас и този на Филип отекваха на все по-голямо разстояние от нея; красивите боси крака на момичето проблеснаха предизвикателно в лъчите на залязващото слънце, когато Филип я хвана през кръста и я завъртя, явно зарадван, че я вижда, а полите й се развяха и стегнатите пълни гърди се разлюляха.