Жерар бе съобщил на Филип, че детето е било момче, и от това огорчението му стана още по-голямо; той съвсем забрави собственото си недостойно поведение, което бе предизвикало безразсъдната постъпка на Габи. Мислеше само за това, колко много пъти я бе предупреждавал какви опасности се крият в джунглата. Скърбейки за загубата на детето, той убеждаваше сам себе си, че Габи нарочно се е изложила на риск, за да убие детето му. Забрави страстта си към Амали, това, че беше престъпил брачните си клетви, че се бе върнал към бившата си любовница. Нито дори това, че Габи може би щеше да роди други деца, не успя да разсее мрачните му мисли. И най-силно го разяждаше ужасно непоклатимото убеждение, че тя е рискувала собствения си живот и този на детето си, за да бъде с Марсел!
Докато Габи боледуваше, Филип се бе преместил в друга стая, за да я остави на спокойствие. Когато треската я хвана, той се прибра в стаята си толкова изтощен, че едва пристъпваше. Костите го боляха от дългото бдение край леглото на Габи; Филип се отпусна на леглото и почти веднага заспа. Изведнъж се стресна, събуден от малки нетърпеливи ръце, които дърпаха дрехите му.
— Амали! — извика смаян Филип и хвана двете й ръце в силния си юмрук. — Какво, по дяволите…
Той се опита да се надигне, но тя го прикова към дюшека.
— Имате нужда от мен, господин Филип — измърка Амали. Филип гледаше като омагьосан как малкият език се подаде между бисерно белите зъби, за да навлажни пълните червени устни; за миг тя му заприлича на малък хищник. — Аз ви останах вярна — продължи Амали, преследвайки неуморно целта си. — Не бягам в прегръдките на друг мъж. Ако носех вашето дете в корема си, нямаше да го убия.
Филип пребледня, но разбра, че в думите на Амали има истина или поне това, което той смяташе за истина. Габи нарочно бе убила сина му! Той въздъхна, пусна ръцете й и й позволи да продължи с нежните си милувки.
— Позволете ми да ви обичам, господин Филип — измърка успокояващо Амали. — Нека излекувам болката ви.
Той усети кадифената й кожа до своята.
Страстта му пламна и изведнъж Филип отчаяно пожела Амали. Притисна се до нея, сякаш се давеше.
— Твоята любов никога не се променя, скъпа моя — изрече той накъсано, връщайки се несъзнателно към изневярата на Габи с Роб. — Ти никога няма да ме предадеш.
Устните му намериха нейните, тялото й оживя, ръцете й започнаха да го галят, намирайки го готов за нея повече от всякога. Скоро златистата й плът покори Филип и нейните въздишки заглушиха гласа на съвестта му.
Трудно беше на Габи да приеме загубата на детето си. Усещаше някаква огромна празнота. Знаеше, че докато е била в треска, Филип е бил непрекъснато при нея, но когато се върна в съзнание, почти не го виждаше. А когато той се появеше в стаята, изглеждаше далечен и разсеян. Накрая, тъй като не можеше повече да понася мрачното му мълчание, Габи нарочно заговори по темата, която и двамата избягваха.
— Детето момче ли беше или момиче? — попита тя с тъжен нисък глас.
— Син — отвърна с каменен глас Филип. — Погребан е в семейната гробница, ако това те интересува. — Гласът му бе безстрастен, без никакво чувство. Габи захлипа, но това не смекчи сърцето на Филип. — Защо, Габи? — запита той. — Защо се случи това?
— И смееш да ме питаш, Филип? — отвърна тя, смаяна от дързостта му. — И ти със сигурност имаш вина.
Гневът му пречеше да разсъждава.
— Не аз се втурнах презглава в джунглата, носейки дете в себе си! — избухна Филип в невъобразим гняв. — Ти си изцяло отговорна за убийството на моят син!
— Значи наистина се смяташ за невинен, нали, Филип? — възрази Габи и виолетовите й очи се забулиха в мъгла. Тя да е убила собственото си дете?!
Като видя помръкналото й лице, Филип омекна, но обвинителният поглед не изчезна от очите му. Габи трепереше от слабост. Филип като че ли не изпитваше никаква вина за това, което се бе случило онзи следобед, когато тя бе прекъснала пламенната му любовна сцена с Амали. Доколкото знаеше Габи, Филип и Амали бяха продължили да се срещат зад гърба й още от деня, в който тя бе пристигнала в Белфонтен. Бе разбрала, че увлечението на Филип по Амали е неимоверно силно.
Примирението я накара да проговори.
— Няма значение кой е виновен, Филип — каза тя уморено. — И двамата трябва да живеем със собствената си вина.
— Ти отиваше при Марсел — обвини я Филип.