— Маги Монтоя, нали така се казвате?
— Магдалена! Предпочитам да ме наричат Магдалена.
Чернокосият се прокашля. Очите му, както забеляза Маги, бяха тъмни почти колкото косата му. Гъсти черни вежди се извиваха над тях в саркастична дъга. Ноздрите на тесния аристократичен нос леко се разширяваха, сякаш отвратени от вонята на мръсните тела, която се смесваше с дима и миризмата на застоял алкохол. Грижливо изваяните устни стояха като безупречна права линия на лицето, което изглеждаше непривикнало да се усмихва.
— Моля, седнете, госпожице Монтоя — покани я той. Акцентът му беше странен.
Маги седна. Господата я последваха. След около две минути тя дойде до заключение, че те искат просто да я гледат. Реши, че има правото да си позволи същата грубост спрямо, тях и започна да ги оглежда. Въпреки скъпите си дрехи, добре оформената коса и чистите ръце, младият мъж беше човек, когото не би желала да разсърди ненужно. Хубавото сако криеше широки рамене и силен гръден кош. Известна твърдост бе оставила отпечатък върху чертите му и влизаше в противоречие със светския му външен вид. Той считаше за даденост силата — реши Маги — както физическата, така и онази, която се дължи на парите и на произхода на човека. Навярно се възползваше от нея най-ефективно и в двата варианта.
Приятелят на чернокосия господин изглеждаше с по-мека душа. С посивели коси, слаб, но с добро телосложение, той можеше да бъде на четиридесет и пет, както и на шестдесетте години. Лицето му й напомни кукумявка — кръгло, любопитно и интелигентно. В пъстрите му очи проблясваше интерес, а на тънките му устни през цялото време играеше доволна усмивчица.
Изведнъж Маги се почувства недодялана. Обикновено не се замисляше много за външния си вид. Знаеше, че лицето и формите й не отговарят на модната представа за красота. Ежедневната битка за прехрана беше направила фигурата й много слаба и жилава. Ръцете й бяха загрубели от годините, прекарани в търкане на подове и миене на чинии, а естественият прасковен цвят отдавна си бе отишъл от лицето й под въздействието на студения зимен вятър, горещото лято слънце, дима и мръсотията в кръчмите и бордеите, където бе работила. Не беше водила правилен начин на живот и това се виждаше. Единственото нещо в нея, за което можеше да се каже, че е красиво, беше гъстата черна естествено къдрава коса, която се спускаше по раменете и гърба й. Очите й също не бяха лоши. Всъщност веднъж един мъж ги бе оприличил на две звезди, светещи в непрогледна нощ — но тогава той беше пиян и навярно изобщо не знаеше какво приказва.
— Извинете ни за грубото поведение, госпожице Монтоя — наруши тишината чернокосият господин. — Чакаме тук, отдавна, за да се срещнем с вас, и… искам да кажа, вие и вашият танц правите впечатление, което е… доста поразяващо. — По усмивката на възрастния мъж личеше, че се забавлява.
— Казвам се Кристофър Бъроуз Талбът — каза чернокосият. — Моят придружител е господин Питър Скарбъроу.
— Щастлив съм да се запозная с вас, почитаема госпожице. — Скарбъроу говореше със същия акцент.
— Луиза ми каза, че желаете да разговаряте с мен, но още сега искам да ви предупредя, че не спя с клиенти. Ако желаете нещо такова, наоколо има достатъчно места, където можете да оставите парите си и да си изберете каквото желаете. Аз не съм за забавление!
Талбът повдигна вежда многозначително.
— Това е утешително — заяви той.
— Драга моя, мажете да бъдете сигурна, че нямаме непочтени намерения спрямо вас — засмя се Скарбъроу.
— Има ли тук някакво място, където бихме могли да разговаряме насаме? — Талбът огледа намръщено претъпканата кръчма.
— Няма такова място! — За каква ме вземат тези, запита се Маги. Може би за някаква наивна госпожичка, която ще захапе въдицата? — Вижте какво, господа, ако ще си приказваме за нещо, хайде изплюйте камъчето и толкова! Не мога да стоя тук цяла вечер!
— Да го изплюем ли? — Устата на Талбът се изви в язвителна усмивка.
— Така де! Хайде започвайте!
Талбът поклати глава. Изражението му беше едновременно тъжно и доволно.
— Мисля, че за вас ще е действително от полза да чуете онова, което искаме да ви кажем. А това не е подходящо място за нашия разговор. Бъдете сигурна, че нямаме никакви намерения спрямо вас, искам да кажа спрямо частните ви услуги… С нас ще бъдете в безопасност.
— Можем да разговаряме тук.
— Наистина, госпожице Монтоя…
Останалата част от думите му премина покрай ушите й, защото в този миг тя съзря Джак Морли, който си пробиваше към тяхната маса. Гадният навлек беше опасен! Маги се бе надявала, че ще я остави на мира няколко дни, докато успее да събере поне част от парите, които му дължеше. Но ето че той идваше, наежен като пес с вирната опашка.