Тристан се изви и я фиксира през полупритворени очи. Това не вещаеше нищо добро.
— Слушай, Бейли. Ти ни прекара буквално през ада. Покривахме те цяла една година. Нямаш представа колко пъти сме те покривали, защото те обичаме и защото си невероятна. Ти беше най-добрата и можеше да постигнеш забележителни неща. Всички се веселим, всички си прекарваме славно, но ти прекали.
От острите му думи я заболя.
— Ясно. Леле! — Тя сведе поглед, изпълнена с омраза към яснотата, която носеше трезвеността. — Не съм предполагала, че е толкова зле.
— Зле е много меко казано. Обичам те, но не те искам повече.
Не я искал повече. Все едно е заразноболна.
— Наистина си категоричен. Надявам се, нямаш нищо против да ти кажа, че си голям задник — подхвърли думите с лека усмивка, по същия начин, по който си говореха небрежно.
Не се получи добре.
— Разочарова ме преди, разочароваш ме и сега. Наистина ли си толкова нагла, че да пристигнеш тук и да настояваш да те взема отново на работа? — Тристан изпъна рамене и подръпна маншетите на ръкавите, познат тик, който означаваше, че срещата е приключила. — Обичам те и винаги ще те обичам и тъкмо затова платихме да отидеш в Силвър Хил, където, между другото, е безобразно скъпо. Така че не очаквай повече от нас. Разбрахме ли се? За теб тук няма повече място.
Тя остана седнала известно време, твърде слисана, за да помръдне.
— Извинявай, Бейли. Приключихме. Нямаш повече работа тук.
* * *
Бейли стоеше на напечения тротоар и се опитваше да не мисли за божествения вкус на шардонето. За докосването на чашата до устните, за наситената острота, последвана от кадифеното усещане, че всичко на този свят е наред. Докато пиеше, тя можеше да живее за момента. Когато се надрусаше с трева или кока, миналото и бъдещето преставаха да съществуват. По време на престоя си сред тучната зеленина на Силвър Хил тя бе успяла да разбере, че това мислене не помага, и говореше за миналото си открито. Само че тук, в града, на никого не му пукаше.
Ако се обърнеше надясно и тръгнеше по страничната уличка, със сигурност щеше да излезе при поне десетина ирландски пъба, подредени един до друг. На тези места всички, които работеха в различни офиси, идваха, за да избягат от монотонния си живот.
Стаята, в която се провеждаха груповите срещи в Силвър Хил, беше пълна с различни мото на програмата. „Ден след ден“ и „Където и да се намираш, това е мястото ти в момента“.
В момента тя беше потна, жалка и отчаяно й се искаше да се забие в някой бар.
Погледна часовника си. Нямаше време да се разсейва с напитки. Имаше среща с Мелинда в кафене „Лаксъмбърг“ в западната част на улицата след половин час. Това наистина беше последният й шанс. Влакът щеше да бъде истински потен ад по това време на деня. Не можеше да го понесе. Насочи се на север пеша и при Седмо Авеню навлезе в Сентръл Парк.
Преди смъртта на майка си Бейли и родителите й идваха в града по няколко пъти в годината, пътуваха от къщата си в Ню Джърси, обикновено за да гледат някой мюзикъл, в който танцьорите изпълняваха бързи, ожесточени танци, които караха Бейли да притаи дъх, докато баща й Джак се опитваше да се намести на тясната седалка до нея. Затова пък Бейли и майка й тръпнеха от нетърпение още от сутринта, избираха дрехите си внимателно, сякаш някой щеше да ги „открие“ по време на страхотния ден. В Манхатън майка й сочеше старите си любими места: сградата, в която бе ходила на някаква секретарска школа цели три месеца преди да се омъжи, и „Хорн енд Хардарт Отомат“, където двамата с Джак се бяха запознали.
По време на една от екскурзиите, след като пристигнаха два часа преди началото на спектакъла, Бейли предложи да отидат в парка до езерото с лодките. Беше донесла списание със снимка на гондола, която минава под извития мост, и я нагласи между предните седалки на фолксвагена им „костенурка“.
— Толкова е красиво!
— Никой не ходи в парка — предупреди Джак. — Пълно е с разни келеши от банди, прашно е, навсякъде са надраскани графити, защото градската управа е свършила парите и не може да се справи. Цари истински погром, както и в останалия Манхатън.
Майка й погледна списанието.
— Ами ако повървим през Сентръл Парк Уест? Можем да се отбием в Дакота при роднините ти.
— За бога, Пеги! Никой не се изтърсва просто така в града. Освен това те не са ми роднини, нали? — Разговорът прекъсна, когато Джак скочи върху спирачките и едва не удари велосипедист. Ядоха меки картофи и препечени бургери в една закусвалня, за да убият времето.