Бейли не приемаше града като „погром“. Тя виждаше важни хора, които отиват на важни места. Искаше да стане една от тях.
За известно време го постигна. Сега обаче падението й беше пълно.
Докато младата жена навлизаше в парка и се отдалечаваше от улиците, въздухът стана осезаемо по-хладен. Лек ветрец подухваше от запад — предвиждаха буря днес следобед — и ритмичният шепот на листата помогна на сърцето й да се успокои, успя да заличи желанието й да пийне нещо. Тя си пое дълбоко дъх.
Паркът наистина беше напълно неподдържан. Само че частна група бе поела поддръжката му и се опитваше да сложи всичко в ред. Положението с боклука беше по-добро от когато и да било, нямаше вече препълнени кошчета, от които изскачат плъхове. Прогрес!
Грозна верига ограждаше северната страна на Седемдесет и втора улица и входа към парка. Бейли дишаше тежко от разходката и жегата. Спря за момент, драсна с нокти по метала и притисна лице към халките също като дете. Районът, наскоро наречен Ягодови полета в памет на Джон Ленън, щеше да бъде отворен за посещения следващия месец. Бяха минали пет години, откакто го застреляха. Всички от нейното поколение помнеха къде са били, когато научиха, сякаш се беше случило вчера.
Вик на работник я изтръгна от мислите й. Двама мъже до багер бяха забелязали нещо в пръстта, след това повикаха друг, очевидно бригадира, който се приближи бавно, стиснал чашка кафе в ръка. Той нареди на багериста да спре двигателя и избърса чело с кърпа. Всички застанаха в кръг, свели глави, сякаш се молеха.
Бейли продължи. Дакота Билдинг й изглеждаше огромна, докато чакаше светофара да светне. Стените й бяха сиви, покрити с цял век мръсотия, въпреки това се открояваше сред съседните сгради. Тук нямаше сложни артдеко мотиви, това си беше истинско декадентство. Фронтони, прозорци с какви ли не форми и размери. Мръсна, остаряла кралица сред останалите сгради. Бейли преброи четири етажа и видя апартамента на Мелинда.
Бейли и родителите й ходеха на гости на Мелинда, близнака й Манвъл и майка им по веднъж в годината, когато тя беше още дете, обикновено по време на празниците. Майката на близнаците, София, беше рожба на отминало време. Накичена с бижута дори на закуска, тя винаги се държеше студено и официално. Тези ранни семейни сбирки бяха неловки, напрежението между бащата на Бейли и „лелята“ — осезаемо, разликата в социалното им положение — огромна. Веднъж Мелинда настоя Бейли да остане през нощта. Двете нападнаха кухнята в тихите часове на ранното утро, тъпчеха се със зърнени закуски направо от кутията, докато Мелинда шепнеше кървави подробности около убийството на прадядо си, архитекта Тиодор Камдън в същия апартамент. Двете се вмъкнаха в тъмната библиотека и Мелинда посочи далечния ъгъл, близо до прозореца.
— Бил е убит от жена, която работела в сградата — прошепна Мелинда. — Тя го наръгала с нож и точно тук му е изтекла кръвта. Молел за милост. Казват, че тя била луда. Отрязала си пръста и си го запазила за спомен. Вгледай се внимателно, ще видиш кръвта.
Бейли се наведе напред, присви очи и различи тъмно петно на пода. Мелинда неочаквано я прихвана през кръста, тя отскочи и изпищя и двете изтичаха да се спасят на леглото с балдахин на Мелинда, като плачеха и се смееха едновременно.
Момичетата се сближиха, когато Бейли се премести в града заради колежа. Двете постепенно увеличаваха дозите и честотата, с която приемаха забранени вещества. Междувременно Манвъл завърши Йейл и отиде на юг, за да пише дисертация за самоуките артисти. Върна се няколко пъти, включително, когато София почина преди седем години.
Мелинда притежаваше дързост и кураж, за които Бейли й завиждаше. И двете мереха живота си според партитата, на които са били. Неведнъж, когато тялото й се чистеше от токсините, които бе приела предишната вечер, със студена пот и повръщане, Бейли си казваше, че ако майка й беше жива, щеше да бъде ужасена и силно разтревожена. Пеги щеше да дръпне дъщеря си настрани и да й изнесе дълга лекция за отсъствието й от дома в Ню Джърси и за бледия, нездрав тен на лицето. Щеше да й поиска сметка. Джак не беше в състояние да се заеме с тази задача. След като положиха съпругата му в земята, той се сви в черупката си.
В рехабилитационния център съветниците й бяха задавали много въпроси за смъртта на майка й, настояваха, че Бейли трябва да я преживее. Тя се съпротивляваше и настояваше, че е оставена сама на осемнайсет и е трябвало да заякне. Нямаше нужда да преживява нищо. Фактите си бяха факти: пиян шофьор и Гардън Стейт Паркуей доведоха до това Бейли да си събере нещата и да започне първата си година в „Парсънс“, а баща й почти да не я поглежда. Тя се потопи в учение и завързване на приятелства, проучваше всяко тъмно кътче на града, докато Тристан не я нае и не я изтегли във великолепния свят на „Кресло енд О'Райли“.