Продължиха. Навън красиво младо момиче вървеше по улицата, последвано от банда момчета, които я замеряха с камъчета. Момичето се врътна и се втурна към тях, а те се разбягаха по улицата. Когато Сара беше по-млада, лицето й привличаше повече внимание, отколкото й беше приятно, но сега вече чертите й не бяха толкова привлекателни. Никой нямаше да я вземе за невинна прислужница, а орловият й нос и извитите вежди работеха в нейна полза, служеха като оръжие, което й помага да гледа отвисоко невъзпитаните типове, независимо дали става въпрос за хитър портиер, или надменен гост.
Ню Йорк нямаше да я уплаши.
Само че, докато каретата се поклащаше по широкото авеню с празен парк от едната страна и ширнали се поля от другата, сърцето й се сви. В Лондон обикаляш площадите и отвсякъде те заобикаля истинска прелест; просто трябва да знаеш къде да погледнеш. Тук нямаше нищо красиво.
Сара се премести от другата страна на каретата и подаде глава през прозореца. Огромна сграда с цвят на масло се извисяваше по средата на полето, също както в немска вълшебна приказка. Тя преброи девет етажа с високи прозорци, със сложен покрив с фронтони, напълно несъвместими.
— Това ли е?
— Точно така. Работят над сградата от години — кочияшът обърна глава към нея и се провикна: — Построена е от някакъв глупак. Казва се Кларк.
— Защо да е глупак този Кларк?
— Това чудовище е плеснато в средата на нищото. Нито едно добро семейство не би помислило да живее тук, от мен да го знаете. Мога единствено да си представя какви типове ще се нанесат тук. Щастливецът умря, преди да види сградата завършена.
Сара си беше представяла красива сграда като „Лангъм“, в центъра на града, заобиколена от магазини и паркове, където леки файтони с красиви двойки коне оставят пътниците си. Това тук обаче беше грозно, улиците все още не бяха павирани. Трябваше да зададе повече въпроси както за собствениците, така и за мястото. Ако кочияшът беше прав, клиентелата нямаше и да забележи хубавото. Фино спално бельо. Добри обноски. Известна дистанция с персонала, която прави ролята на икономката поносима.
Човекът спря под арка по средата на сградата. Когато Сара слезе, земята сякаш се раздвижи под нея. Един от носачите на кораба й каза, че ще минат няколко дена, докато усещането, че е все още на кораб, отмине.
Приближи жилав старец, който й заговори през едната половина на устата си.
— Вие ли сте госпожа Смайт?
Тя кимна.
— Очакваме ви. Аз съм Фицрой, главният портиер. Почакайте вътре, докато уредя да пренесат вещите ви — той посочи надясно, където няколко стъпала отвеждаха към малка приемна. Два огромни прозореца осигуряваха достатъчно светлина, стените бяха покрити с красива дървена ламперия в тон с вградената рецепция и плот. Разпределително табло заемаше почти цялата задна стена.
Портиерът отиде при нея и потри ръце. Едната страна на лицето му висеше, сякаш щеше да се отдели от черепа, но кафявите му очите излъчваха топлина. Той посочи разпределителното табло.
— Ще откриете, че разполагаме с всичко най-модерно. Имаме частни линии до пожарната, конюшните, телеграфа и цветарницата. Дори четири хиляди електрически светлини.
— Много модерно.
— Как мина пътуването ви? Идвате от чужбина, нали?
— Да, от Англия.
— Точно така. Агентът на сградата, господин Дъглас, каза да ви разведа.
Той я въведе във вътрешния двор, в момента използван от работници, които се лутаха между кутии с инструменти и магарета за рязане на дърва, на които бяха поставени огромни трупи. Тя вдигна поглед и световъртежът отново се върна. Вътрешният двор изглеждаше твърде малък за масивната сграда около него, стените сякаш щяха да се срутят.
Господин Фицрой я хвана внимателно за лакътя, за да я задържи. Посочи нагоре.
— Вие ще бъдете на последния етаж. Великолепна гледка. Щом асансьорите проработят, няма да се налага да се мъчите по стълбите. Първият по рода си жилищен блок в Ню Йорк Сити. Сигурно знаете.
— В някои лондонски хотели, където съм работила, има асансьори.
Ентусиазмът му не стихна.
— Утре ще ви покажа нашия. Невероятна машина. Захранва се с вода, всичко е хидравлично.
Той сигурно беше луд, асансьор, задвижван от вода. Тя обаче беше твърде уморена, за да продължи да пита.
Изтощението я притисна. Този гигант по средата на нищото щеше да й бъде дом. Трябваше да си остане у дома. Вместо да продължи с уютния си, макар и предвидим живот, тя трябваше да започне от самото начало: с объркващото разположение на сградата и града, да не говорим за чуждите порядки в Америка. Хората, които се съгласят да живеят на подобно място, сигурно са отчаяни, не могат да си позволят да живеят в самия град, а тя бе виждала предостатъчно нещастници, преди да започне работа в „Лангъм“. Взискателни, дребнави и непостоянни. Поне на предишните й постове гостите си тръгваха по някое време, заминаваха някъде другаде. Докато жителите в Дакота Билдинг щяха да са тук за постоянно.