— Вместо да бъда икономка ли?
— Именно. Ще получите увеличение на заплатата и ще отговаряте не само за поддръжката на сградата, ами и за целия персонал.
— Досега не съм работила като лейди мениджър — дори не беше чувала за такава длъжност. Звучеше нелепо, прекалено женствено и префърцунено.
— Няма значение. Самият факт, че сме ви довели от чужбини, от скъп хотел, ще впечатли наемателите. Не мога да намеря друг за толкова кратко време, а господин Камдън каза много добри неща за вас.
— Какви задължения включва тази работа?
Той погледна към тавана и изброи цял списък.
— Както казах, ще отговаряте за целия персонал, за всички дейности. Ще следите всички, от портиера до камериерките да си вършат работата, да им се плаща навреме, фактурите да бъдат наред. Искам всичко тук да е като по часовник. Вторият етаж ще бъде за гости на обитателите, така че това ще ви бъде напълно познато. Освен това ще преценявате бъдещите обитатели и ще се грижите настаняването им да минава безпроблемно.
— Май си осигурихте повишение, госпожо Смайт — господин Камдън започна да сгъва чертежите. — Не е зле за първия час на работното ви място.
Тя се насили да му отправи нещо като усмивка. Мениджърите в „Лангъм“ се сменяха на всеки няколко години, никога не отговаряха на изискванията нито на собствениците, нито на гостите и ги обвиняваха за всеки гаф. Освен това винаги бяха мъже.
— Колко са апартаментите в сградата?
— Шейсет и пет, някои с по четири, други с по двайсет стаи — отвърна господин Камдън.
— От колко души ще се състои персоналът, след като сградата е напълно готова?
На господин Дъглас му трябваха няколко секунди, преди да отговори, защото очевидно пресмяташе.
— Стои петдесет.
Тя се ужаси.
— Аз ще отговарям за сто и петдесет души, така ли? Какво ще правят?
— Да видим, това е добро изпитание за мен — разсмя се господинът, сякаш това бе някаква глупава шега. — Персонал за асансьорите, портиер, домоуправител, носачи, нощни пазачи, перачки, които ще живеят тук, мъжки шивач, двама художници, електротехник, водопроводчик, персонал за трапезарията. Май това са всички. На практика град в самия град.
— Не забравяйте дърводелеца и полировача — добави господин Камдън.
Двамата започнаха да обсъждат графика за инсталирането на последните детайли по асансьорите „Отис“. Когато накрая се врътна на пети и излезе в коридора, господин Дъглас пухтеше като влак.
Господин Камдън пристъпи към стената и натисна копче.
— Вълнуваща новина, нали?
Тя бе замръзнала на мястото си, не знаеше как да реагира. Щеше да отговаря за целия персонал и услугите за всички обитатели.
— Фицрой ще дойде всеки момент, за да ви покаже кабинета ви. Струва ми се, че ще го предпочетете пред мансардата, която имахте при предишния си работодател. Аз лично съм направил дизайна.
За момент й се прииска да се върне в стария си офис в хотела, където всеки ден беше наясно какво се очаква от нея.
— Не съм сигурна, че съм подходяща за поста.
— Тогава ще се качите на първия кораб за дома.
Тя пребледня, а той се разсмя.
— Стига глупости, пробвайте. Дъглас е затънал в голяма каша. Ще се справите, нали?
Фицрой влезе, преди тя да успее да отговори.
— Да, господине.
— Заведи госпожа Смайт до офиса. И госпожо Смайт, първата ви задача е да намерите нова икономка. Вървете.
Тя последва послушно Фицрой надолу по стълбите. Той бе доста чевръст за възрастта си.
— Ще трябва да ви преведа през мазето, защото шумът в двора е оглушителен.
Тя кимна, неспособна да проговори. Гърлото й се беше свило и отчаяно й се пиеше чай.
Слязоха до най-ниското ниво на сградата. Въпреки че се намираха под земята, тук влизаше достатъчно естествена светлина.
— Защо има прозорци под земята? — полюбопитства тя.
— Има ров без вода около сградата. Това обаче не е единственият източник. Ако погледнете нагоре — той посочи тавана — ще видите капаците, които се намират във фонтаните в двора.
Фицрой продължи, като посочи тръбите за вода, които захранваха асансьорите, тя не беше сигурна как точно става това, и десетки малки стаи.
— Тук ще бъде шивачът, а тук — склад за сандъците на обитателите. Рампа от западната страна на сградата дава възможност да се правят доставки направо в мазето.
Качиха се на асансьор за един етаж и Фицрой отключи вратата към офис, отстрани на рецепцията, и отвори вратата със замах.
Господин Камдън се оказа прав. Тук не бе пестено място. По махагоновите стени имаше красиви дървени полици, a пред тях — бюро от същото дърво. Обстановката бе по-подходяща за стара шхуна, за мястото, откъдето капитанът да чертае навигацията. Върху бюрото бяха натрупани купища хартия и неотворени пликове. Няколко бяха паднали на пода.