Сара нямаше никакво намерение да търпи клюки.
— Сигурна съм, че двете с госпожа Хейнс ще се разбираме добре — отвърна тя. — Отнасям се с уважение към всеки от персонала и очаквам същото отношение и към себе си. Това означава, че в бъдеще ти, Дейзи, трябва да ме информираш единствено по въпроси, свързани пряко със задълженията ти.
— Разбира се, госпожо — Дейзи прехапа устни.
Сара не съжаляваше, че порица момичето. Беше много важно да установи границите още от самото начало. Но пък нямаше никакво желание Дейзи да я мисли за жестока или студена. Щеше да бъде хубаво да има приятелка на това особено място.
— Като говорим за задължения, затънах в тази купчина от документи — Сара вдигна по няколко сметки във всяка ръка и се усмихна. — Много бих искала да ми помогнеш да ги прегледаме. Имаш ли нещо против да се включиш?
Дейзи грейна.
— Не, разбира се, госпожо Смайт. Да ви донеса ли чаша чай, преди да им се нахвърлим?
— Чудесно, донеси чаша и за себе си.
Постигнаха забележителен напредък за нула време. Докато Дейзи се занимаваше с фактурите и започна да ги нанася в счетоводната книга, Сара прегледа списъка с персонала, който момичето откри като по чудо под бюрото. Няколко минути преди определения час те чуха служителите да влизат през рецепцията.
— Трябва да вървим — Сара си пое дълбоко дъх.
Тръгна към трапезарията, която беше пълна с мъже и жени на различна възраст, някои дебели, други слаби. От разносвача с хитро изражение до перачката, която веднага позна по зачервените, напукани ръце, всички стояха прави, внимаваха да не докосват стените и тапицираните в коприна столове. Тя остана доволна, че се срещат в това помещение, което будеше страхопочитание с величието си. Тук тя имаше тежест. Поне се надяваше да е така.
Господин Камдън дойде, кимна и си проправи път през тълпата. Сара забеляза, че Дейзи си пое рязко дъх. Този мъж притежаваше небрежна елегантност, доста странна комбинация.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза той. — Аз съм господин Камдън, част от архитектурния екип. Като бъдещ обитател, отговарям заедно с госпожа Смайт, лейди мениджър, сградата да заработи на пълни обороти — той я посочи. — Тук сме, за да създадем у обитателите чувството, че не живеят в блок, а в своя къща, като им осигуряваме всичко, което пожелаят. Шефът ми господин Хенри Хардънбърг, е създал една от най-модерните сгради в Ню Йорк Сити. Откриваме я на двайсет и седми октомври. Времето е съвсем малко и от вас се иска максимално внимание и помощ. Оставям госпожа Смайт да продължи. Госпожа Смайт идва от Лондон, където е работила в известния хотел „Лангъм“.
Сара се обърка при това неочаквано представяне. Под дрехите й изби пот и тя остана доволна, че е облечена с толкова много пластове, които да прикрият ужаса й. Трябваше да бъде сред жените, които в този момент я наблюдаваха, изпълнени с очакване, предпазливи, готови да й угодят.
Пое дълбоко дъх и разгледа присъстващите, повдигна едната си вежда и отпусна малко брадичка, точно както правеше майка й, когато подминаваше група клюкарки в селото. Забеляза Фицрой, стиснал шапката си в ръка, единственото познато лице.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас и очаквам с нетърпение да опозная всички. Както каза господин Камдън, ние поемаме флагманска сграда, за която гражданите на Ню Йорк ще говорят в идните години. Тя е под наш контрол и от всеки един от нас зависи Дакота Билдинг да стане достойна за възхищение и хората да завиждат на обитателите й. Конструкцията може и да е от камъни и дърво, но вие ще бъдете сърцето й. Всички ние трябва да вършим задълженията си с гордост и да се трудим заедно.
Искам отговорниците на всеки отдел да се видят с госпожица Кавано и да уточнят час за среща с мен през следващите два дена. Така ще можем да изработим график, да си поставим цели и да напреднем към деня на откриването уверено.
Обърна се към господин Камдън. Нямаше много за казване.
Той й отправи бърза усмивка.
— Браво — прошепна й. — Не само че спасявате малки момиченца, ами сте и движеща сила. Знам, че инстинктът не ме подведе, когато се обърнах към вас.
След това си тръгна и я остави сред множеството гласове, които я засипаха с въпроси.
Шеста глава
Ню Йорк Сити, септември 1985 г.
Бейли едва се беше изправила в сепарето, когато Мелинда я прегърна със слабите си ръце и едрото й колие се заби във врата й.
— Толкова много ми липсваше — подхвърли тя, — мислех непрекъснато за теб, немирно момиче — думите й бяха топли, а прегръдката — искрена и силна.
Мелинда седна на стола, прибра косата от раменете си и я вдигна така, че краищата й щръкнаха като фонтан от главата на кит. Ципът на гащеризона й разкриваше пълни, загорели гърди.