Само че за господин Бърмингам, на когото му доставяше удоволствие да разплаква по-младите камериерки, самоналожената изолация на Сара не бе достатъчна.
Посочи й да седне. Щом Сара се настани, стаята сякаш се промени, мебелите изглеждаха по-различно от последния път, когато господин Бърмингам я повика тук — или пък бе толкова подразнена, че той поиска да се срещнат в най-натоварените часове на деня, че бе обзета от нервно напрежение. Работодателят на Сара беше нисък на ръст и имаше нещастието да е с тяло, подобно на кокоше яйце с двоен жълтък. Тя беше няколко сантиметра по-висока от него. Незнайно как обаче господин Бърмингам я наблюдаваше отвисоко от стола си, който приличаше на трон. Тя погледна към пода. Долните тринайсет сантиметра от краката на стола бяха боядисани в различен цвят. Изглежда, беше поръчал да ги наставят.
Когато вдигна отново поглед, той се наду като пуяк, очевидно ядосан, че тя е забелязала.
Младата жена се понамести на стола.
— Много се извинявам, господин Бърмингам, ще бъда по-строга с момичетата.
— Ако ти създават трудности, шамар. А още по-добре, изпрати ми ги, и аз ще ти свърша работата — той облиза устни.
Точно така. Тя знаеше, че това ще му достави огромно удоволствие.
— Има ли нещо друго?
— Не, госпожо Смайт. Може да вървите.
Тя все още се опитваше да свикне, че се обръща към нея с госпожо. Странно как едно повишение й осигури не само висока заплата, ами и ново обръщение, което нямаше нищо общо с положението й на омъжена жена, или по-точно неомъжена. Към нито една икономка не се обръщаха с госпожице. Не беше прилично. Момичетата все още свикваха да се обръщат към нея с цялото й име, а и тя трябваше да настоява да се съобразяват.
Не биваше господин Бърмингам да ги чуе, че я наричат Сара. Това можеше да се окаже последната капка вода в препълнената чаша.
В този горещ юнски следобед, след като обиколи коридорите и мазето, за да се увери, че всички поставени задачи са изпълнени, тя се върна в офиса си на шестия етаж, за да провери отново сметките за прането. Искаше да се отърве поне за малко от киселите погледи, с които я стрелкаха момичетата; лицето й бе уморено от мръщене. Единственият прозорец в стаята бе отворен широко, за да влиза подобието на ветрец, но времето сякаш отказваше да прояви благосклонност. През целия ден беше тихо и влажно и в хотела се усещаше задуха — и миризма — също като в оранжериите на Кю Гардънс. Движение зад пердето я накара да стане от бюрото с надеждата да се увери, че ще има следобедна буря.
С разочарование видя, че небето е прозрачно синьо. Погледна към вътрешния двор и един етаж по-долу мярна пухкава ръка, пръстите й бяха стиснали ръба на перваза. След това се протегна друга ръка и направи същото, появи се глава, обсипана със златни къдрици. Отзад на главата на момиченцето се виждаше кадифена панделка, изкривена на една страна. Сара притаи дъх. Сигурно всеки момент бавачката щеше да дръпне детето назад.
Малката, наклонена през перваза, с известно усилие застана неподвижно за няколко секунди и огледа земята долу. Сара се опита да внуши на детето да се дръпне от опасното място. Ако извикаше, рискуваше да уплаши момиченцето и то да полети надолу. Така и не се появи никой. Сара с ужас наблюдаваше как едното краче се прехвърля през перваза при ръцете. Детето вероятно се опитваше да излезе от задушната стая, привлечено от по-хладния въздух навън.
Нямаше време за губене. Сара изскочи от кабинета си и хукна по коридора, в едната ръка стиснала връзката ключове, които висяха на кръста й. Вдигна полата си по-високо, отколкото беше прилично, докато се спускаше по стълбите. Гледаше няколко крачки пред себе си, да не би да се подхлъзне на гладкия мрамор. На петия етаж двама от гостите на хотела излизаха от асансьора. Тя профуча покрай тях и подхвърли нещо като извинение, без да спира. След това зави наляво и затича — стори й се безкрайно дълго — по коридора към стая 510. Не почука, за да не стресне малката, а и вече нямаше значение дали ще попадне на някого, или не. Нямаше значение, че онова, което прави, е против политиката на хотела.
Ключът се превъртя и тя отвори вратата. Момиченцето, в рокля с прасковен цвят, се беше изправило на перваза и стискаше рамката на прозореца с една ръка. Беше на около три. Защо бе оставено само?