Сетивата на Бейли бяха устремени към чашата с ледени кубчета в ръката на Мелинда. Розовото червило по ръба приличаше на глазура за торта. Нейният леден чай се оказа огромно разочарование.
— Ти какво ще правиш сега? — попита Мелинда. — Връщаш се в „Креспо енд О'Райли“ ли?
— Не. Не ме искат. Тристан го каза ясно, че заради онова, което съм направила, съм само в тежест.
— Майната им. Заслужаваш по-добро отношение след цялата работа, която им свърши, и връзките, които им осигури. Къде си отседнала?
— В апартамента на съквартирантката ми от Силвър Хил, на Авеню А.
Мелинда премигна няколко пъти.
— Това ли е най-добрият квартал за човек, който излиза от рехабилитационен център? Да не би съквартирантката ти да е наркоманка?
— Бивша. Приятно момиче, просто се е поувлякло. Гледам да съм се прибрала, когато се стъмни. За щастие, страхът ми от игли ме предпазва да не падна в заешката дупка — презрението по лицето на Мелинда бе непоносимо. — Ами ти? Как е в Дакота?
— Гадост. Разпада се. Щом си получа парите, ще променя всичко. Двамата с Тони ще отседнем в Хамптънс и аз ще се прибирам на всеки две седмици, за да проверявам как вървят нещата.
— Кой ще се заеме?
По лицето й се появи глупаво изражение.
— Тристан. Дал е задачата на някаква си Уонда. Не мога да я понасям — Мелинда изписка и стресна преминаващия сервитьор. — Знам! Ти ще поемеш работата. Имам ти повече доверие отколкото на него, освен това можеш да останеш там и да наглеждаш нещата. Съвършено. Тъкмо ще се изнесеш от онова ужасно място.
— Нали тече ремонт.
— Ще се настаниш в стаята на прислужницата. Ще бъде чудесно — ще можеш да наглеждаш работата и ще ти плащам — замълча. — Веднага щом мога да изтегля пари от фонда.
Пари. Жилище. Предложението на Мелинда щеше да реши най-големите и неотложни проблеми на Бейли. Въпреки че щеше да има обилно количество драма.
— Ставаш на трийсет през октомври, нали?
— О, да. Тогава ще ти платя пълната сума и ще можеш да започнеш свой бизнес. Майната му на Тристан.
Бейли бе пропиляла всичките си шансове, а Мелинда й идваше на помощ. Тя се наведе над масата и я прегърна, усети аромата на парфюм „Фракас“. Не си беше представяла точно така живота след рехабилитационния център, но щеше да се справи. Може пък Мелинда да е права.
Може би това е новото начало, което търсеше.
* Обработка: Sunshine, skygge, 2019 *
Бейли се усмихна на портиера, когато влязоха в Дакота след като й предстоеше да работи тук, щеше да има нужда персоналът да е на нейна страна, той обаче не отвърна. Когато идваше на гости с родителите си, тя си го спомняше застанал навън, бъбреше с тях, подаваше близалки от кошничката точно до кабината на портиера. Оттогава обаче се бяха променили много неща.
От другата страна на улицата група туристи бяха насочили фотоапаратите си към Дакота Билдинг. Не го правеха преди убийството на Ленън, когато сградата изглеждаше величествена и тайнствена, но небелязана от трагедия. Или поне не от световноизвестна трагедия, поправи се тя, когато си спомни убийството на прадядото на Мелинда в същия апартамент, в който тя щеше да се настани.
— Господи, мразя този квартал — призна Мелинда, докато минаваха през двора. На Бейли й се искаше да спре, да вдигне поглед и да се порадва на корнизите, орнаменталните върхове и гаргойлите. Все едно беше минала през портал на времето и се бе озовала в Европа от 1800 година, но Мелинда крачеше бързо.
— Защо? Какво му е на квартала?
— Голяма пустош е. Пълно с малки кръчмички и запуснати къщи. Да вървиш по Авеню Амстердам, е, като да газиш в свинарник. Миналата седмица, когато излизах от деликатесния, един тип се изплю пред мен. Гадост.
— Това е гадост.
— Предпочитам да живея в Ъпър Ийст Сайд. Ненавиждам да казвам, че живея в Дакота. Не ме интересуват автобусите с туристи, които зяпат от прозорците.
— Можеш да се преместиш.
— Предполагам, че ще остана още някоя и друга година, след това ще продам апартамента. Поне така ме съветва Фред. Казва, че тогава ще струва цяло състояние.
— Фред още ли помага? — Фред, съветникът на семейството по всички финансови и правни въпроси, беше управлявал фонда през изминалите двайсет години, след като бе поел работата от баща си и дядо си.
— Все още ми казва какво да правя, точно както казваше на мама. Дърт смрадливец — излязоха от двора в североизточното фоайе и зачакаха асансьора.
Бейли пристъпи към стълбището и прокара ръка по богато гравирания парапет.
— Великолепно.
— Май да. Всичко тук е толкова тежко, като в мавзолей.
— Но тук има толкова много история.