— Изключително ми е приятно да се запозная с вас. С удоволствие ще ви придружа. Заповядайте.
Опитите на Сара да поведе неангажиращ разговор бяха пресечени, докато минаваха през вътрешния двор. Вратата към апартамент 63 беше открехната и гласът на господин Камдън, по-разпален от обикновено, се носеше в коридора.
— Правя всичко по силите си, господин Хардънбърг. Не можете да ми откажете.
Отговори по-дълбок глас,
— Нищо не съм обещал. Трябва да почакаме и да видим как ще се подредят нещата. Не се опитвай да ме пришпорваш, Тио.
Сара повика силно господин Камдън, за да го уведоми, че са влезли. Той бе застанал във фоайето до висок оплешивяващ мъж. Засуканите връхчета на мустаците му се извиваха като скоби.
— А, госпожо Пътнам! — Господин Хардънбърг пристъпи напред. — Нямам търпение да ви разведа. Заповядайте, последвайте ме.
Госпожа Пътнам хлътна в трапезарията заедно с господин Хардънбърг. Сара погледна господин Камдън.
— Тя е сред най-разпалените ни критици — прошепна господин Камдън. — Не иска да има нищо общо с това място. Съпругът й настоява да живеят в края на града.
— А това, доколкото разбирам, е господин Хардънбърг.
Господин Камдън кимна и в същия момент гласът на господин Хардънбърг се понесе от съседната стая.
— Трябваш ни, Камдън. Доведи и твоята жена.
Твоята жена. Браво!
Дълга галерия се простираше по цялата дължина на апартамента и сякаш нямаше край. Сара поглеждаше към стаите от двете страни, докато вървеше напред. Библиотеката бе свързана с хол, двойно по-голям от нея, а от дясната страна видя трапезария с ламперия, където госпожа Пътнам разглеждаше ъгловите шкафове за порцелан.
— Това дърво не ми харесва. Прекалено тъмно е. Махнете го и го заменете с друго.
— За шкафа с порцелан ли? — попита господин Камдън.
— Не, в цялата стая.
Господин Камдън притисна ръка към челото си.
— Но това са махагон и дъб от най-добро качество.
— Семейство Ръдърфорд са внесли някакъв тигров клен. Искам същия — обърна се към Сара: — Вие отговаряте за преместването, нали така?
Сара кимна.
— Да, госпожо.
— Струва ми се, че масата ми за трапезарията няма да се побере. А нямам намерение да купувам нова.
— Ще разбера размера от икономката ви, госпожо Пътнам, и ще се свържа с вас. Ако не става, ще наредя дърводелецът да направи нужното, за да я приспособи.
— Дръжките на вратите са от сребро, нали?
Господин Камдън се насили да се усмихне.
— Точно както поръчахте.
— Чудесно. Искам повече гипс на стените и таваните, покрит със златни листа. Стаята е доста простичка.
Простичка бе последната дума, която можеше да се каже. Господин Камдън заекна, но така и не отговори, дали от шок, или от гняв при тази обида, не стана ясно.
Господин Хардънбърг сучеше мустаците си.
— Няма никакъв проблем — Сара не пропусна многозначителния му поглед към господин Камдън.
Намеси се:
— Разбирам защо искате да пооживите стаята. Какво ще кажете да поръчаме комплект лиможки порцелан за шкафовете? Цветът ще бъде прекрасен, жив.
Жената вдигна поглед, сякаш виждаше Сара за пръв път.
— Лиможки. Точно така. Може и да се получи.
Раменете на господин Камдън се поотпуснаха.
— И гипсовите орнаменти. Златни листа.
Господин Хардънбърг предложи да изпрати госпожа Пътнам до каретата й. След като излязоха, господин Камдън прокара ръка през косата.
— Идва за трети път и отново иска драстични промени. Нямам време да преработвам тази стая. И без това сме изостанали от графика.
— Оставете я каквато е за седмица или две — посъветва го Сара. — Предполагам, че дотогава ще й е хрумнала нова идея, която може да е по-безобидна.
— Или пък да се окаже нещо повече.
Двамата се разсмяха.
— Благодаря ви, че се опитахте да я вразумите — рече той.
— Е, сградата не е непроменяема — Сара извърна поглед с надеждата той да не се обиди.
— Не, разбира се. Възприемам я като последна въздишка във век на излишества. Може би, ако я преработя напълно, както искат всички, като общество ще се придвижим по-бързо към друг вид дизайн.
— Има много за гледане. На мен ми допадат гаргойлите отвред.
По лицето му плъзна усмивка.
— Сега вече ми се подигравате. Виждам го. Запазете го за господин Хардънбърг. Обещавам да не го приемам лично, ако Ви се струват безвкусица.
— Безвкусица е твърде крайна дума. Ако наистина сте отговорен за дизайна, имам чувството, че сте се забавлявали. Навсякъде долавям чувство за хумор. Това вашият принос ли е?