Господин Камдън поклати глава.
— Разкрихте ме. Все чакам Хардънбърг да ме нападне, задето съм прекалил. Царевични кочани и индианци, за бога. Може ли да ви покажа нещо?
Тя трябваше да се връща на бюрото си, но не устоя на ентусиазма му.
Върнаха се в неговия апартамент. Господин Камдън разгърна чертежите си на масата в библиотеката и закри палещото слънце със сянката си.
— Проклето слънце. Това е основният ми принос.
Господин Камдън беше толкова близо до нея, че тя усети дъха му по врата си. Притисна ръце към тялото си, смутена от близостта, докато той сочеше ниската ограда, която опасваше сградата. Изработеният от ковано желязо образ на мъж с дълга пухкава брада и мустаци се показваше от всеки стълб, с няколко дракона, увити по хоризонталните пръчки от всяка страна.
— Да не би това да е Дядо Коледа?
Господин Камдън изви устни на една страна, сякаш се опитваше да не прихне.
— Това е морски бог, преплетен с морски таралежи.
Тя не се сдържа и се пошегува.
— Морски богове и морски таралежи, разбира се. Това беше второто ми предположение.
— Чакайте само градът да види какво сме постигнали тук. Репутацията на Хардънбърг ще стане бетон.
— И вашата.
— Аз едва започвам. Хардънбърг ми обеща да сложа началото на собствена фирма, ако Дакота Билдинг тръгне добре.
— Няма ли да си съперничите?
— Ни най-малко. Той ще продължи с внушителните си жилищни блокове и хотели. Аз искам нещо коренно различно. Аз съм като канарчето в мина за въглища. Ако визията ми даде резултати, той ще има дял. Ако ли не, няма да е рискувал репутацията си по никакъв начин.
Порив на вятъра раздвижи пердетата. Господин Камдън постави преспапие на ръба, за да не се ветреят.
— Много е светло тук — Сара посочи към прозореца. — Трябват ви плътни завеси. Те ще помогнат и при вятър.
— Не съм се замислял. Ще видя дали шивачът няма да измисли нещо.
Сара беше виждала стаята на шивача в мазето, но там, поне засега, имаше единствено шевна машина.
— За съжаление, все още не се е настанил. Аз мога да изработя нещо, ако искате. Няма да е кой-знае какво, но поне ще спира светлината.
Той вдигна поглед.
— Можете ли?
— Чиракувах при една шивачка, преди да замина за Лондон.
— Точно така, споменахте. Но след това започнахте работа в хотел.
— Да — тя побърза да смени темата: — Мога да ви ги направя до седмица, веднага след като доставя плат.
По лицето му плъзна усмивка.
— Успяхте ли да отидете до града?
— Не, нямах време.
— Трябва да видите забележителностите. Значи, утре сутринта. По същото време ще дойда в офиса ви и ще отидем да купим плат за завеси. Благодаря ви, че предложихте да ги направите — стига да сте сигурна, че ще имате време покрай всички други задължения.
— Сигурна съм, разбира се. Предполагам, че ги искате в лиможко зелено — не се сдържа да се пошегува тя и наградата й беше гръмкият му смях. Този смях й допадна.
— Знаех си, че постъпвам правилно, когато ви поканих, госпожо Смайт.
Сара излезе в коридора, преди той да забележи руменината, плъзнала по бузите й.
Осма глава
Ню Йорк Сити, септември 1884 г.
Сара беше спала едва няколко часа, когато я събудиха тежки стъпки. Бяха стъпки на мъж. Спряха и за момент й се стори, че си е въобразила. Рано вечерта се беше извила буря със светкавици и тътнещи гръмотевици, също като динамит, който трябва да разбие гранитните скали по авенютата. Само че този звук не беше гръм. Тя напрегна слух, за да чуе, но навън цареше тишина. Неестествена тишина.
Навън, в коридора имаше някого.
Тя притисна ухо към вратата, но чу единствено кръвта, която пулсираше в ушите й. Грабна машата от камината и отвори рязко вратата.
Пред нея стоеше мъж.
Не беше човек от персонала, в това бе почти сигурна. На сумрачната светлина й се стори, че е в края на двайсетте, с тъмна брада и мустаци.
Гласът й потрепери.
— Кой сте вие? Какво търсите тук?
Той погледна навътре, зад нея.
— Работя тук, строител съм. Извинете, госпожо, просто се изгубих.
— Никой няма работа тук след работно време.
Иззад ъгъла се появи госпожа Хейнс, загърната в наметалото си, стиснала лампа в ръка.
— Той излезе от стаята на Дейзи.
Мъжът се напрегна.
Сара усети как всичко в нея се свива от страх. Дишаше плитко и не можеше да продума.
— Вие колко сте? — Мъжът имаше груб глас, плътен, застрашителен.
Госпожа Хейнс погледна към Сара, пребледняла от страх.
Сара продължаваше да стиска машата с всички сили. Беше готова да замахне.
— Осем сме.
Мъжът погледна машата, след това Сара.
— Осем ли? Къде са останалите пет тогава?