Никой не й беше задавал подобен въпрос преди. Тя се почувства объркана и не можа да отговори веднага. Никога не си беше представяла да живее на друго място, освен в лондонския си апартамент или таванското помещение в Дакота.
— Сегашното ми жилище е чудесно.
— Не ви попитах за това.
— Какво бихте създали, ако не се налага да отговаряте пред господин Хардънбърг или разни като госпожа Пътнам?
— Вие избягвате въпроса — той даде знак на кочияша да продължи.
— Добре тогава. Предполагам, че бих искала къща в провинцията с малка градина. Това ще ми бъде достатъчно.
— Нищо подобно. Не приемам този отговор. Ако притежавате всичките пари на света и можете да си построите каквото пожелаете, тук, на Пето Авеню, как бихте искали да изглежда къщата ви?
— Та вие тъкмо това правите по цял ден, измисляте различен дизайн. Признавам, че нямам бегла идея. Със сигурност няма да бъде като къщата на Ричард Морис Хънт. Ще се загубя, докато отивам на закуска.
Той прихна и на нея й стана приятно.
— Ще ви нарисувам къща, става ли? Веднага щом хаосът се поуталожи и работата в Дакота тръгне безпроблемно. Ще ви нарисувам нещо. Дори да е провинциална къща със сламен покрив, която ще ви напомня за дома.
Тя изви поглед. За дома. Веднага след като получеше първия си чек, Сара щеше да изпрати половината в къщата във Фишбърн с късо, весело писъмце до майка си, за да я увери, че е добре. Надяваше се това да поуталожи чувството на вина, че се е преместила да живее толкова далече, но тя много добре знаеше, че не трябва да очаква благодарности след това. Не и от майка си.
Докато стигнат до Гранд Стрийт, господин Камдън й беше показал многото начини, по които градът се беше променил през последните десетилетия — от разкривени бараки отпреди сто години до тухлени сгради от федералната ера и най-сетне до шоколадовите къщи, които бяха взели надмощие по страничните улици. Минаха покрай Музикалната академия, където обществото се събираше за глътка култура, и малка църква от Готическото възраждане на Двайсета улица, където се молеха.
Господин Камдън беше единственият мъж в магазина за платове освен собственика, но той, изглежда, нямаше нищо против. Двамата със Сара прегледаха коприни и дамаски, но той отхвърли и двете, защото били твърде тежки и неподатливи.
— Знам, че госпожа Камдън ще иска да закачи нещо такова, когато пристигне, но засега просто ми трябва нещо, което да спира палещите лъчи на слънцето и въпреки това да пропуска светлината.
— Какво ще кажете за това? — Сара посочи фина тъкан с цвят на чай.
— Става, чудесно! — Той даде знак на собственика, който дотича веднага.
— Кога очаквате семейството ви да пристигне? — попита тя, докато човекът опаковаше плата в кафява хартия и го връзваше с връв.
— Малко след откриването — той посочи полиците, отрупани с платове. — Сега трябва да изберете нещо и за вашите прозорци.
— Няма нужда. Моите прозорци са с капаци и те ми вършат чудесна работа — тя прокара пръсти по къса черна панделка, оставена на плота.
— Вие ми правите огромна услуга и искам да ви отвърна със същото. Какво ще кажете за това? — Той посочи изящна, великолепно изработена бяла дантела.
— О, не, господине. Не мога да приема.
— Настоявам.
Тя веднага си представи как ще изглежда на прозореца й, как ще трепти при всеки полъх на вятъра, когато се буди сутрин.
Прехапа буза, за да не грейне усмивката й, и му благодари искрено, докато той й помагаше да се качи в каретата обратно към Дакота Билдинг.
Господин Камдън поклати глава.
— Няма нужда да ми благодарите. Все още не съм ви се отплатил, че спасихте живота на дъщеря ми. Сега отново съм ви задължен, задето отблъснахте нападателя на Дейзи. Вие сте подходящ човек, който да бъде на моя страна, и аз ще направя всичко по силите си, за да остане така.
Колко различен беше господин Камдън от останалите мъже, които бе срещала, докато работеше. Той нямаше нужда от уверения, че е влиятелен човек, както беше с господин Бърмингам в „Лангъм“, и нямаше нужда някой да му доказва лоялността си. Той просто се наслаждаваше на изобретателността и работливостта й, както и на компанията й.
Не спря да си повтаря думите му през цялото пътуване към дома.
Девета глава
Ню Йорк Сити, септември 1985 г.
След като работниците си тръгнаха, Бейли отдели цял час, за да разгледа апартамента и архитектурните чертежи за ремонта. Наистина повечето промени щяха да бъдат козметични, но голяма част от идеите на Мелинда бяха премахване на оригиналните детайли или скриването им, което правеше апартамента съвсем различен. Промяната беше нещо хубаво, но нямаше как да се избегне основната конфигурация тук: тесни коридори, огромни стаи, рояк по-малки около кухнята. Конструкцията на апартамента крещеше „традиция“, не „плажната къща на Барби“. Само че Мелинда даваше парите.