Обикновено Бейли си мълчеше, когато клиентът искаше нещо, което за нея беше възмутително или проява на лош вкус. Но през последните няколко години все по-трудно се сдържаше, а и казването на истината беше улеснено от пиенето и достигна кулминацията си в неприличния начин, по който се държа с госпожа Ашфийлд-Симънс и почти безмозъчната й дъщеря. Поради някаква причина идеята да направи основен фейслифтинг на апартамента в Дакота Билдинг, я подразни. Дядото на Бейли, Кристофър Камдън, бе прекарал детството си в тези стаи, след като е бил взет за отглеждане от Тиодор Камдън, известния архитект и съпругата му, аристократка Мини. Бейли не познаваше дядо си — беше починал, когато тя беше още бебе, — но се гордееше по интересен начин с апартамента в Дакота Билдинг заради историята му. Това не беше точно чувство за собственост, тя много добре си знаеше мястото.
Но имаше нещо.
Бащата на Бейли не говореше много за дядо Кристофър. Младата жена беше останала с впечатлението, че той е бил свадлив човек, родител, когото не можеш да наречеш топъл или любещ. Човек от различна епоха, с различен начин на мислене, който напуснал дома си на петнайсет, постъпил във флота и накрая започнал да поправя автомобили в Ню Джърси. Всеки път, когато отиваха на гости на София и близнаците, майката на Бейли питаше баща й какво точно се е случило по онова време, но в най-добрия случай той свиваше рамене. Фактът, че дядо Кристофър е прекъснал всички връзки със семейство Камдън, беше нелеп, поне според Пеги. Със сигурност имаше някаква грешка или пък ставаше въпрос за недоразумение.
Може пък дядото на Бейли да не е искал да живее по същия начин като осиновителите си. Може да е възприемал останалите от семейството като ужасни сноби или нещо подобно. Ако беше така, то сантименталната обвързаност на Бейли с Дакота Билдинг, за съжаление, беше неуместна. Може би семейство Камдън са се държали гадно с Кристофър, натрапник още от дете. На него вероятно щеше да му бъде приятно да види всичко тук попиляно.
Също като Бейли, Пеги беше влюбена в сградата. Влизаше във вътрешния двор на Дакота с огромни слънчеви очила, все едно беше филмова звезда, дори в мрачни дни. Бейли обаче знаеше, че те прикриват погледите й встрани, към тъмните прозорци около тях, с надеждата да зърне някой от известните обитатели. Колко ли щеше да се развълнува Пеги, ако научеше, че Бейли не само работи, ами живее тук.
Студена пот накара младата жена да потръпне. Въпреки че бяха минали години от инцидента, мисълта, че майка й вече я няма физически — не точно, тя съществуваше, и по-лошото бе, че е заровена в пясъчната почва на Южен Джърси — все още я мъчеше.
Бейли измина дългия път до Ийст Вилидж, взе двата си сака и ги остави в Дакота Билдинг. Трябваха й три минути, за да си извади нещата. Добре че беше оставила повечето си вещи в мазето на баща си в Ню Джърси, преди да се премести в тесния апартамент на гаджето си. Така ги беше спасила да не бъдат заложени по време на престоя й в Силвър Хил. Не че имаше нужда от много в момента.
Стомахът й се обади. СТОП. Господи, тя беше препрограмирана. Тази работа приличаше повече на промивка на мозъка, отколкото на съвети за отказване от наркотична зависимост: избягвай да се чувстваш гладна, гневна, самотна или уморена, ако искаш да останеш трезва. Беше гладна, гневна, самотна и уморена. Застана на опашката в пицария на Кълъмбъс, след това погълна две парчета в библиотеката на апартамента, където бе поставена разклатена сгъваема маса, на която да се гледат плановете. Трябваше на всяка цена да намери мястото за срещи на анонимните алкохолици в района, но вече се стъмваше, а на нея не й се обикаляше, без да познава квартала и без да знае кои улици да избягва и кои са безопасни. Щеше да го остави за утре.
Някакво драскане по тавана привлече вниманието й. Навярно бяха мишки. Колко ли добре си прекарваха гризачите в тази сграда с дебели стени, пълни с конски косми и деветдесет сантиметра кал между всеки етаж. Имаше предостатъчно стаи, за да си направят гнезда, от които да атакуват кухните на обитателите, за да похапват остатъци. Тази мисъл й се стори неочаквано успокояваща.
Огледалото на отсрещната стена отрази образа й. На трийсет, след десетилетие натоварен живот, кожата около очите на Бейли беше изгубила бебешката гладкост от тийнейджърските години. Напоследък обаче лицето й бе започнало да се налива, сякаш хлътнатините, оставени от пристрастяването й към алкохола, бяха изчезнали. Без алкохол и наркотици, тя бе започнала да се храни отново, затова си купи две парчета пица.