Открай време си мислеше, че косата и очите й не са нищо особено, кафяво и пак кафяво, а устата й е твърде голяма. Като младо момиче, когато се отнесеше в мисли, хората често я питаха дали няма да се разплаче. Майка й обичаше да казва, че има „мило“ лице, каквото и да означаваше това.
Бейли прибра косата си зад ушите. Господи, това студено къдрене. Никога повече.
Седна и се огледа. Очите й се спряха на мястото, на което бе убит Тиодор Камдън. Горкият човечец, нападнат в собствения си дом. Надяваше се духът му да не дойде, за да я преследва заради това, че съсипва собствеността му.
Бейли се върна в кухнята, хвърли кутията от пица в боклука и с неудоволствие влезе в стаята си. В тъмното вече нямаше уют; нито пък напомняше за Силвър Хил. Беше си слугинска стаичка, където кухненската прислужница или някоя друга бе живяла незначителния си живот, докато е обслужвала други хора, а след това сигурно е умряла, никому ненужна, без пенсия, без каквато и да било сигурност.
Това нямаше да бъде съдбата на Бейли. Тя беше на себе си, умът й вече не беше замъглен от токсични субстанции. Леглото изскърца под нея, когато се отпусна по гръб, напълно изтощена. След тийнейджърските й години, когато беше изоставена, без никакви напътствия, Мелинда й показа свят на удоволствия и забавления и препускането беше главоломно. Но нищо повече от това. Бейли се беше понесла към опасна бездна през последните години, но сега имаше възможност да оправи нещата.
Следващата сутрин я събуди остър звън на вратата. Тя отвори очи. Мека сивкава светлина влизаше през прозореца. Часовникът й показваше седем, прекалено рано за работниците. Нахлузи дънките и облече пуловер върху тениската.
— Един момент. Идвам.
Звъненето не прекъсваше. За бога!
Отключи вратата и я отвори със замах. Възрастен чернокож бе застанал пред нея, облечен в панталони от костюм, колосана бяла риза и пурпурна папийонка. Дълбоки бръчки прорязваха челото и бузите му, кръговете под очите висяха и му придаваха сънен вид. Стойката му обаче беше на много по-млад мъж: висок, изправен, широкоплещест.
Изглеждаше сърдит.
— Мога ли да ви помогна?
— Надявам се. Живея точно под вас и от тавана на банята ми тече вода.
Бейли изтича в банята до голямата спалня. Работниците бяха извадили огромната вана с крака лапи, за да сложат някакво чудовищно джакузи.
Откъм пода се чуваше, че нещо капе.
— Сигурно се е спукала тръба — реши Бейли. — Ще се обадя веднага, за да кажа на работниците да я поправят.
— Така и трябва.
Бейли въздъхна.
В какво се забърка!
* * *
Водопроводчикът се съгласи да дойде веднага, след като Бейли му позвъни. С нежелание тръгна надолу по стълбите, за да каже на съседа, и разбра, че дори не знае името му.
Той отвори на почукването със стиснати устни. Бейли се беше разправяла с недоволни съседи в околните апартаменти при други ремонти. Бе стандартна практика в Ню Йорк Сити да ядосаш поне двама по време на ремонт.
— Здравейте, пак съм аз.
Той повдигна сивите си вежди.
— Водопроводчикът ще дойде след час и ще види какво не е наред. Спрях водата, така че най-лошото вече мина.
— Мислите ли?
— Да. Може ли да погледна банята ви? Така ще знам към кого да се обърна, за да я оправят.
— Влезте.
Той отвори вратата и я пусна. Апартаментът беше от по-малките, но заради високите тавани не се забелязваше. Особено след като всеки сантиметър стена беше покрит с картини в рамки от различни епохи — весел абстрактен попарт беше закачен на сантиметри от строг портрет от деветнайсети век. Викторианско канапе и столове бяха отрупани с различни възглавници, докато килими в какви ли не размери и цветове бяха нахвърляни по дюшемето. Ефектът беше главозамайващ, все едно попадаш в калейдоскоп.
— Не разбрах как се казвате — Бейли подаде ръка.
Мъжът стисна леко нейната с дълги, деликатни пръсти.
— Казвам се Кенет Уорли.
— Бейли Камдън. Аз съм интериорният дизайнер и представител на собственичката Мелинда Камдън. Много ми е приятно да се запознаем, но съжалявам, че стана при такива обстоятелства.
— И аз съжалявам.
Таванът на банята приличаше на подгизнала пелена с огромни мехури мазилка, които заплашваха да се пръснат всеки момент. Петна от вода бяха съсипали тапетите, великолепен десен с диви рози и очевидно античен модел.
— Господи, тапетите са съсипани. Много се извинявам.
— Да. Поставени са били през двайсетте. Няма начин да ги подменя със същите — въпреки че говореше спокойно, тя долови нещо като паника в думите му. Той примигна няколко пъти. Да не би да се канеше да заплаче?