Уолтър, един от портиерите, и Мейбъл, камериерката на етажа, се появиха до Сара. И двамата дишаха тежко. Сигурно бяха дотичали след нея, усетили, че нещо не е наред.
Сара разпери ръце, за да спре Мейбъл и Уолтър да влязат в стаята.
— Шшш. Да не би да изгуби равновесие.
— Къде е бавачката й? — прошепна Мейбъл. — Никой ли няма в спалнята?
— Не знам — Сара пристъпи напред на пръсти, сякаш се страхуваше, че подът ще се продъни всеки момент. Дебелият килим заглуши стъпките й.
Докато приближаваше прозореца чу, че детето си пее. Беше детска песничка.
Малката обърна глава и погледна Сара. Розовите й устнички се разтвориха, очите й станаха кръгли.
Сара протегна ръка и затананика тихо същата песничка. Детето се разсмя, но след това очите му внезапно се напълниха със сълзи — характерна за възрастта промяна в поведението.
— Мама! — извика то, след това тръсна глава. Сара не смееше да пристъпи напред и мускулите й се напрегнаха от усилие, че не прави нищо, че стои като закована. В стаята влетя порив на вятъра и разроши къдриците на момиченцето, накара го да се олюлее леко. Ако паднеше назад, в стаята, Сара щеше да успее да го прихване, за да не се нарани.
Само че малката се изви и ръката й започна да се изплъзва от рамката. Какви малки нокътчета, малки пръстчета!
Сара се хвърли напред. Ръката й сграбчи бухналата пола на роклята и я дръпна с всички сили. Детето изпищя, плъзна се по перваза навътре, на безопасно място. Двете паднаха едновременно на пода, преплели ръце и крака, омотани във фусти, а момиченцето се оказа седнало в скута на Сара.
Изви се и я погледна, примигна от учудване. Сара беше сигурна, че ще се разплаче, вместо това обаче то запя отново песничката и протегна ръка, за да погали Сара по брадичката.
— Браво, точно навреме — рече Уолтър, когато двамата с Мейбъл пристъпиха до нея.
— Мислиш ли, че се е наранила? — попита Сара.
— Нищо й няма. Ти омекоти падането. Добре ли си? — Мейбъл пое детето в ръце, а Сара остави Уолтър да й помогне да се изправи. Приглаждаше полата си и разтриваше бедрото си, което със сигурност до утре щеше да посинее, когато висока, слаба жена се появи на вратата.
— Какво, за бога, става тук? — попита жената, стиснала ръката на малко момиченце, няколко години по-голямо от тригодишното в ръцете на Мейбъл.
Сара веднага се сети за името, под което жената бе записана в книгата за гости. Баронеса Тиодор Камдън. Пътува с три деца, съпруг и малка свита прислужници. Господин Бърмингам бе предупредил Сара да изпълнява всички желания и изисквания на семейство Камдън, тъй като съпругата била дъщеря на барон.
Сара пристъпи напред.
— Детето се беше изправило на перваза на прозореца и ние го свалихме оттам.
— По-точно казано, спасихме живота му — уточни Уолтър. — Госпожа Смайт се хвърли напред и я дръпна вътре в последния момент.
Малката, изглежда, усетила напрежението на възрастните, ревна. Жената я грабна от ръцете на Мейбъл и я притисна до себе си. Когато детето утихна, госпожа Камдън вдигна очи, сякаш ги виждаше за пръв път.
— Благодаря ви за помощта, но къде е бавачката й?
Сякаш по поръчка, в стаята влезе простовато на пръв поглед момиче.
— Госпожо? — попита бавачката, на лицето й се изписа недоумение.
— Къде бяхте, госпожице Морган? Лула за малко да падне и да се убие, защото не сте били до нея.
— Моля? — Момичето огледа всички в стаята. — Излязох само за минутка, за да оставя картичка на рецепцията. Мислех, че господин Камдън е тук — замълча, огледа се, сякаш се опитваше да го накара да се появи отнякъде.
— Би трябвало да сте тук и да се грижите за децата.
Момиченцето зарови глава в рамото на майка си и ревна отново.
— Къде е Лутър? — Госпожа Камдън нахлу в съседната стая и всички я последваха. Друго дете — момченце, приблизително на същата възраст — лежеше на огромното легло. Спеше дълбоко, а по челото му бяха полепнали от пот къдрици.
Сара, застанала до госпожа Камдън, имаше чувството, че усеща страха и облекчението, които се излъчваха от жената, също като по-леки трусове след силно земетресение. Бавачката пое Лула от ръцете й и се зае да успокоява момиченцето, като избягваше погледа на работодателката си.
Колко ужасно щеше да бъде, ако се беше случило нещо. Две малки деца, оставени сами в стая с широко отворен прозорец — самата мисъл бе ужасна. Сара се обърна към госпожа Камдън. Профилът на баронесата беше изящен, косата й — светла, с изключение на гъстите черни мигли, които обрамчваха лешникови очи. Сара бе виждала голям брой титулувани особи в „Лангъм“ и те всички се движеха по особен начин в света, уверени, че всяко тяхно желание трябва да бъде изпълнено. Рядко се случваше да види някой от тях в момент на криза.