Той отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо. Вместо това извади от връзката ключа за стаята и го пъхна в ръката на Бейли.
— Върнете ми го, когато приключите.
Обърна се и се отдалечи, остави я в недоумение дали са постигнали примирие, или тя просто го е ядосала толкова, че той е вдигнал ръце от нея.
Десета глава
Ню Йорк Сити, септември 1884 г.
Сара се събуди рано в деня след пътуването до града и тръгна към стаята на шивача. Шевната машина „Сингер“ беше последен модел, имаше достатъчно място за плата върху плота от орехово дърво. Постави крака на педала, завъртя совалката и машината се задейства. Годините, в които не беше работила, си казаха думата и отначало работата й отне по-дълго време от обикновено. Притесни се, че госпожа Камдън, възпитана и изискана, може да се присмее на завесите, когато ги види. Можеше дори да се присмее на съпруга си заради семплите пердета.
Най-сетне тъканта започна да се плъзга под пръстите й с лекота. Щом приключи, тя сгъна ушитото на широк квадрат, преди да се заеме със своя плат. На последния шев конецът се заплете, превърна се в малък възел от вътрешната страна на плата. Докато се концентрираше да вдене отново, я връхлетя спомен. Розова коприна, нежна на допир. Господин Ейнсуърт е застанал зад нея и е положил едрата си ръка на рамото й. Силата му беше осезаема, сърцето й започна да бие по-бързо, когато чу похвалите му. Той отдръпна бързо ръката си, но имаше и други докосвания, по-фамилиарни, по-дълги, при които тя настръхваше.
— Госпожо Смайт.
Тя трепна, убоде пръста си. За щастие, тъканта остана незасегната. Госпожа Хейнс беше застанала на прага, дебелите й вежди й придаваха вечно намръщен вид.
— Да?
— Господин Камдън ви вика. В апартамента си е.
— Благодаря — тя стана и събра творението си. — Уших му пердета, за да не влиза толкова много слънце. Сигурно няма търпение да си ги получи… — Защо изобщо обясняваше? Госпожа Хейнс не й беше работодател.
— Ясно, госпожо.
Тази жена беше неразгадаема. Отношението й винаги беше кисело. Дейзи пък беше бъбривка. Добре поне че си изпълняваха отлично задълженията.
За нейно разочарование господин Камдън беше с господин Дъглас, когато влезе в библиотеката със завършената завеса в ръка.
— А, чудесно, госпожо Смайт! — Господин Камдън погледна объркано плата в ръцете й.
— Завесите ви.
— Да, добре. Оставете ги на перваза.
— Разбира се — тя ги постави на стола отстрани на прозореца. Ако го отвореше, прахта откъм пътя можеше да изцапа плата. Него, изглежда, никак не го беше грижа за пердетата. Всъщност цялата фамилиарност от предишния ден беше изчезнала. Почти не я погледна, докато двамата с господин Дъглас преглеждаха с нея списъка със задачи преди откриването.
Завладя я нещо като разочарование, но тя бързо се отърси от него. Работата й беше обитателите да са доволни, а господин Камдън беше един от собствениците тук. Не приятел. Най-добре беше да запомни този факт и да се придържа към официалните си задължения.
Когато най-сетне завърши работата за деня, Сара се прибра в малката си стаичка, където залязващото слънце хвърляше червеникави отблясъци. Тя закачи дантелените си пердета и се порадва колко много разкрасиха стаичката, превърнаха я в по-уютна и приятна.
Дейзи почука и надникна.
— Легнахте ли си?
— След малко.
— Перде! Прекрасно! — Дейзи пристъпи към прозореца и прокара пръсти по нежните гънки. — Откъде го взехте?
— Аз го уших.
— Значи сте доста сръчна.
— Шила съм някоя и друга рокля навремето — прииска й се да има достатъчно плат, за да направи две пердета, защото Дейзи като младо момиче, трябваше да има нещо красиво, на което да се радва.
Дейзи сложи материята върху главата си.
— Когато се омъжа, ще закача завеси от златно кадифе на прозорците, за да се вижда по-добре алената ми рокля от „Уърт“.
— Каква прекрасна картина! Само че трябва да си намериш богат съпруг за целта.
— Това е и моето намерение — сините й очи блестяха. — Разбрахте ли, че госпожа Стайвесънт Фиш имала слонове в балната зала на партито с маски? Гостите ги хранели с фъстъци, докато танцували край тях.
— Не знаех, че слоновете могат да танцуват.
Дейзи се изкиска.
— Не, глупаче! Гостите са танцували.
— Какво разхищение! — Сара сбърчи нос.
— И какво забавление!
— Надявам се да се съсредоточиш над задачите ни, тъй като откриването приближава.
Дейзи кимна.