— Разбира се.
Не искаше да е твърде строга с момичето, не и след травмата с непознатия през нощта. Само че малката беше мечтателка. Познаваше и други такива в „Лангъм“, най-вече сред красивите момичета.
— Лека нощ, Дейзи.
Слънцето потъна зад хоризонта и привлече Сара към прозореца. Донякъде завиждаше на Дейзи за надеждите. Момичето имаше добър план, а нали тъкмо затова и Сара дойде в Ню Йорк Сити?
Грандиозният план на Сара беше да управлява Дакота Билдинг според очакванията на работодателите й, и макар сивата й коприна да беше много далече от рокля от антична дантела, обшита с перли, щеше да свърши работа.
Човек не трябва да се увлича.
* * *
— Бързо, отключи задната порта! — Сара пъхна ключа в ръката на Фицрой. — На Седемдесет и трета има опашка от карети, които чакат да влязат.
Фицрой присви очи към металния ключ в ръката си, сякаш не разбираше за какво става въпрос.
— Едва седем сутринта е. Би трябвало да разполагаме с поне още час.
— Пусни ги, не можем да ги караме да чакат.
Беше станала по-рано от обикновено, знаеше, че гладкото протичане на деня на откриването е от жизненоважно значение за бъдещата репутация на Дакота Билдинг. Ако настъпеше хаос, сградата и мениджмънтът й щяха да бъдат провалени. И без това вече имаше остри забележки в пресата за класата граждани, които щяха да използват услугите й, че били под нивото на висшето общество. Подхвърляха се въпроси защо му трябва на някой да живее в онзи затънтен край сред полурухнали домове.
Фицрой тръгна. Двамата бяха жалка картинка, призна си тя. Не разбираше нищо от работата си и се учеше в крачка, докато горкичкият Фицрой беше твърде стар за изискванията на поста. Бедрото му създаваше проблеми напоследък, а изкривената страна на лицето му със сигурност щеше да притеснява дамите. Сега и това! Внимателно изготвеният й график за деня бе напълно съсипан.
Шейсет и пет семейства бяха наели стаи, а от тях трийсет щяха да се нанесат днес, докато другите ги очакваха да се стекат през следващата седмица. Беше й приятно да разполага с пълен персонал през изминалите няколко седмици. Прислужниците довършиха почистването, а електротехниците се занимаваха с жиците. Дори шивачът се оказа чудесен човек, на възраст и глух с едното ухо, но я увери на висок глас, че може да използва шевната машина в свободните си часове винаги когато пожелае. Редът, който бе едва постигнат, щеше да бъде напълно разбит. Мярна господин Камдън, докато и двамата тичаха от един ъгъл на сградата към друг, но той продължаваше да се държи делово. Сякаш приятното им пътуване не се беше случвало.
Няколко минути преди единайсет Сара се оттегли в офиса си, за да си поеме дъх, тъй като през последните няколко часа беше засипана с въпроси и проблеми от персонала на новите обитатели. Въпреки че слугинските помещения в апартаментите бяха огромни по всички стандарти, тя трябваше да прекрати караниците коя прислужница в коя стая ще се настани в апартамент 36 и едва спря новата икономка, госпожа Куин, да не нареже иконома на апартамент 32 като кисела краставица, когато той се оплака от някаква невидима мръсотия в хола. В „Лангъм“ беше свикнала да се занимава с две нива прислуга: камериерите и прислужниците на гостите, които очакваха към тях да се отнасят като към кралски особи, и персонала на хотела, които се примиряваха с фасоните им, но ги плюеха зад гърбовете. Тя не можеше да допусне подобна враждебност. Никой нямаше да напусне, поне така се надяваше, а йерархията трябваше да се поддържа много внимателно.
Дейзи се втурна задъхана в стаята. Кичури руса коса падаха по белия й врат. Беше красиво, но неприемливо.
— Оправи си косата, Дейзи.
Момичето си пое дъх, след това приглади косата си.
— Хората са тук, госпожо Смайт.
Тя усети как я залива ужас.
— Подранили са с два часа! — Планът беше да настанят персонала на обитателите и да оправят стаите им, преди те да се нанесат. Представяше си как ги посреща, докато вървят по коридорите, как отварят входните си врати и възкликват, когато видят блестящите си нови домове в съвършен вид.
Дейзи побутна лист хартия към нея.
— Има грешка в писмото, което им е било изпратено. Пише единайсет, не един.
— Дейзи, ти го писа!
Момичето мушна ръце в джобовете на роклята си.
— Извинявам се. Не съм забелязала, че съм натиснала един клавиш два пъти.
Критична грешка.
— Добре поне че си уцелила датата.
Два часа. Трябваше да ги забави, да ги залиса. В противен случай те щяха да обменят мнения кое трябва да бъде преместено къде, как да се аранжира масата в трапезарията и денят щеше да се окаже безкраен. Или пък щяха да решат, че тук не е подходящо за живеене, и да се изнесат, преди да са се нанесли.