— Правилно ли чух, че обитателите са пристигнали по-рано? — Възмутеният господин Камдън беше застанал на вратата.
— Станало е недоразумение — обясни Сара. — Ще се погрижим за тях.
— Вече говорихме по този въпрос, госпожо Смайт. Обсъдихме колко е важно да влязат в добре управлявана жилищна сграда, в която всичко върви като по вода. Доколкото виждам, на всеки етаж цари лудница.
Щяха да я изпратят в Лондон със следващия кораб, ако не оправеше кашата по най-бързия начин. Господин Камдън беше бесен.
Сара се обърна към Дейзи и заговори остро и ясно.
— Отиди при готвачката и й кажи да извади шампанско в трапезарията. Отивам в двора, за да ги събера. Ще се погрижа за останалото — последното изречение беше отправено към господин Камдън: — Елате, ако обичате с мен, ще имам нужда от помощта ви.
За щастие, той се съгласи, въпреки че тя забеляза как свива и отпуска юмруци, докато излизаха.
Редица карети се бяха подредили около двата фонтана и след като кочияшите помогнеха на дамите да слязат, Фицрой даваше знак да продължат, за да застане на тяхно място следващата карета. Обитателите на сградата се скупчваха ту тук, ту там. Несигурни накъде да се насочат.
— Защо личната ми прислуга не е тук да ме посрещне? — попита едра дама в наметало от черен бобър.
Сара застана на каменния парапет на южния фонтан. Използва височината си като преимущество и призова всички да й обърнат внимание.
— Аз съм госпожа Смайт, лейди мениджър в Дакота Билдинг, и бих искала да ви приветствам с добре дошли в тази великолепна сграда. Заповядайте с мен в трапезарията за чаша шампанско, с което да ви посрещнем в новия ви дом. После господин Камдън, един от архитектите на тази внушителна модерна сграда, ще ви покаже забележителностите й.
Както предполагаше, думата шампанско ги накара да наострят уши. Тя ги поведе към южния вход и с облекчение видя, че готвачката е направила точно каквото е поискала и е подредила прекрасни чаши за шампанско, а бутилките бяха поставени в охладители с лед.
Докато отваряха бутилките и наливаха, Сара огледа присъстващите. Дейзи бе застанала до нея.
Момичето се изви разочаровано към нея.
— Това не е каймакът на обществото. Всички вестници твърдят, че нито един от рода Астър няма да стъпи тук.
Това беше самата истина, имената на новите съседи едва ли щяха да съвпаднат със списъка на госпожа Астър за приемливи членове на обществото. Не и на господин и госпожа Густав Шърмър от музикалната компания и на господин и госпожа Солон Власто, които се местеха от Деветдесет и втора улица.
— Виждала съм предостатъчно представители на висшето общество в хотела в Лондон. Ако щеш ми вярвай, но не би искала да имаш нищо общо с тях.
— Те са хората с власт в града, всеки ден го пишат във вестниците. Новопристигналите тук са съвсем обикновени. Търговци на сушена храна и вълна, разни такива.
— Тъй като плащат по три хиляди долара на година за апартамент с десет стаи, съвсем не мисля, че са обикновени. Може би ще бъдеш по-щастлива, ако работиш като прислужница в дома на госпожа Астър?
Дейзи не отговори.
Господин Камдън приближи и погледна графика си.
— Колко време ще успеете да ги задържите, преди да нахлуят в новите си апартаменти?
Сара вдигна брадичка.
— Последвайте ме, ако обичате — тя пристъпи към един от новите обитатели, последвана от господин Камдън.
— Господин Шърмър, как вървят плановете за печатарската фабрика?
Господин Шърмър се усмихна доволно.
— Много добре, госпожо Смайт. Благодаря ви за интереса. Надяваме се да проработи през следващата година, може би две.
— Сигурно познавате господин и госпожа Стейнуей. — Тя се обърна надясно и ги привлече към групата. — Имаме невероятен късмет, че сред обитателите има истински познавачи на музиката.
Госпожа Стейнуей се загърна с кожената наметка.
— Ще създадем наше си село край парка, нали така, госпожо Шърмър?
— По какъв очарователен начин говорите за Дакота Билдинг! — Сара им отправи хитра усмивка, с която намекваше, че е съгласна, без да бъде фамилиарна. — Тъкмо казвах на господин Камдън, че крайградската обстановка се отразява изключително благотворно на здравето.
Господин Шърмър заговори силно.
— Приемам това като моята ода за Магелан, който се насочва към северната външна граница, стиснал оръжие в ръка.
— Какво точно е оръжието ти, скъпи? — полюбопитства съпругата му.
— Ти, разбира се.
Господин Камдън се разсмя, включваше се безупречно в замисъла. Отвсякъде звънтеше смях, носеха се разговори.